Решение № 11415 от 27.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7674/2018 г.

Решение № 11415 от 27.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7674/2018 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 46а, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по касационна жалба на А. И., гражданин на Ирак, [дата на раждане], срещу решение № 2791/25.04.2018 г., постановено по адм. дело № 2642/2018 г. по описа на Административен съд София град. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, както и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Адв. Ковачев, от името на касатора сочи като неправилни изводите на съда в насока материална законосъобразност на обжалвания акт и издаването му в съответствие с целта на закона. Прави искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отмени Заповед № 5364з-315 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" - МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България на г-н И. е наложена принудителна административна мярка "принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци" до принудителното му отвеждане до границата на Република България, но за не повече от шест месеца. При условията на евентуалност претендира отмяна на заповедта като издадена на отпаднало основание поради отмяна по съдебен ред на Заповед № 5364з-316 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" – МВР, изпълнението на която процесната заповед обезпечава. Ответникът по касационната жалба, Директор на Дирекция "Миграция" – МВР, взема становище за неоснователност. Представителят на Върховна административна прокуратура взема мотивирано становище за основателност на жалбата. Върховният административен съд, в настоящия състав на седмо отделение, констатира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законовия срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира касационната жалба за неоснователна. С атакуваното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на А. И., гражданин на Ирак, [дата на раждане] срещу Заповед № 5364з-315 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" - МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България на г-н И. е наложена принудителна административна мярка "принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци" до принудителното му отвеждане до границата на Република България, но за не повече от шест месеца. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в надлежна форма, при спазване на процесуалните правила, правилно приложение на материалното право и в съответствие с целта на закона. Въз основа на събраните относими, допустими и необходими доказателствени средства, Административен съд София град е установил фактическа обстановка, която се споделя от касационната инстанция. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав намира за неоснователно възражението на адв. Ковачев за допуснати от Административен съд София град съществени процесуални нарушения. Съгласно разпоредбата на чл. 46а, ал. 1 и ал. 2 ЗЧРБ, заповедта за принудително настаняване в специален дом може да се обжалва в 14-дневен срок от фактическото настаняване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Съдът по ал. 1 разглежда жалбата в открито заседание и се произнася с решение в срок до един месец от образуването на делото като явяването на лицето не е задължително. Изложените съображения касаят материалната законосъобразност на обжалваното съдебно решение: Касационната инстанция споделя извода на първоинстнационния съд за валидност на обжалваната заповед, като издадена от компетентен орган, във валидна писмена форма, както и изводите на съда относно мотивиране на акта с приложенията в административната преписка. По отношение на възраженията относно правилното приложение на материалния закон: Законовите предпоставки, при които административният орган може да издаде заповед за принудително настаняване в СДВНЧ са: - заповед за наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗЧРБ и кумулативното наличие на някое от посочените обстоятелства: - чужденецът да е с неустановена самоличност, - да възпрепятства изпълнението на заповедта, или - да е налице опасност от укриване. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да обезпечи изпълнението на предходна мярка за принудително отвеждане на лицето на границата на Република България. Правилно административният съд е приел, че в настоящия случай е налице издадена Заповед № 5364з-316 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" – МВР, с която на г-н И. е наложена принудителна административна мярка "експулсиране", изпълнението на която процесната заповед обезпечава с цел осигуряване на "принудителното отвеждане на лицето до границата на Република България" Административният орган мотивира необходимостта от настаняването на лицето в СДВНЧ, със съществуващата реална опасност лицето да се укрие. Касационната инстанция приема изводите на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин качеството на лицето на чужденец, спрямо който може да се наложи процесната мярка. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като обосновано и постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната нормативна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на процесната заповед. Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на който е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 2 и 3 с. з., е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в Специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Република България или експулсирането. Според дефинитивната норма на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ "опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 и 3 " е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на отвеждането. С оглед характера и предназначението й, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. В тази насока първоинстанционният съд е изложил подробни съображения, които се споделят от касационната инстанция и не следва да се повтарят. Задържането на лицето следва да се основава на обективна причина, свързана с възпрепятстване на извеждането, което се дължи изключително на поведението на адресата на ПАМ. Целта, която преследва обезпечителната мярка е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на наложена му ПАМ. В случая посочените критерии, обуславящи настаняване в СДВНЧ, са налице. Правилен е изводът на съда, че са изпълнени изискванията на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно - наложена на чужденеца ПАМ по чл. 39а, т. 2 с. з. и съществуваща реална опасност от укриването му. Ето защо следва да се приеме, че правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел – отвеждане до границата с цел експулсиране, са упражнени законосъобразно. Данните по делото сочат на обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Правилен е изводът на първоинстанционния съд в насока, че осъжданията на жалбоподателя за извършени престъпления от общ характер, едното от които по чл. 279, ал. 1 НК – незаконно преминаване през границата, мотивира извод за основателна вероятност на чужденеца да се укрие, респективно да възпрепятства или да осуети изпълнението на ПАМ – експулсиране. Съдът правилно е третирал двете присъди за престъпления от общ характер като показателни в насока неспазване на правовия ред в страната. По отношение на ефективността на по-леките мерки, правилен е изводът на съда досежно липсата на безспорни и категорични доказателства, които да доказват ефективността на същите с оглед съмнението за съставяне на процесните за нуждите на процеса. По отношение на възражението при условията на евентуалност: Адв. Ковачев претендира отмяна на заповедта като издадена на отпаднало основание поради отмяна по съдебен ред на Заповед № 5364з-316 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" – МВР, изпълнението на която процесната заповед обезпечава. Касационната инстанция не споделя това възражение: Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Към този момент са били налице материалноправните предпоставки за издаване на Заповед № 5364з-315 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" – МВР, която е обезпечавала изпълнението на Заповед № 5364з-316 от 13.02.2018 година на Директор на Дирекция "Миграция" – МВР /възражението за последователността на номерацията при извеждане на заповедите през деловодната система на органа е неоснователно/. Именно към този момент съдът извършва преценка както за материалноправните предпоставки за издаване на заповедта, така и за наличие на целта на мярката. Отмяната на заповедта за отвеждане до границата/експулсирането към един по-късен момент, нито обосновава извод за липса на материалноправна предпоставка за издаване на заповедта за настаняване към 13.02.2018 година, нито за непостигане на целта на тази заповед. Евентуалната отмяна на заповедта за отвеждане до границата по съдебен ред е основание адресата на същата да предяви искане за незабавното му освобождаване, но не и за отмяна на заповедта за настаняване като незаконосъобразна. Видно от представените писмени доказателства пред касационната инстанция лицето е освободено от СДВНЧ – София и спрямо него е наложена мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ. Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответника се дължат разноски по делото в размер на 100 /сто/ лева юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,