Определение № 185 от 13.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1683/2021 г.

Производството е по чл.248, ал.1 ГПК. Постъпила е молба от „Българска агенция за експертно застраховане“ ЕАД за изменение на определение № 409/05.07.2022 г. по т.д. № 1683/2021 г. на ВКС, I т.о. в частта за разноските. В молбата се излагат съображения, че касаторът не е направил възражение за прекомерност на претендираното от „Българска агенция за експертно застраховане“ ЕАД възнаграждение на упълномощения от дружеството адвокат по касационния спор. С оглед на това счита, че решаващият състав на ВКС не е имал право на преценка по чл.78, ал.5 ГПК. Иска да бъде присъдено адвокатското възнаграждение в пълния му размер от 26 508 лв. Ответникът по молбата „Ю. България“АД изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа, че присъденото като разноски адвокатско възнаграждение отговаря на договорките между страните и на предвиденото в чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. ВКС констатира следното: Производството по т.д. №1683/2022г. на ВКС, I т.о. е било образувано по касационна жалба на „Ю. България“АД срещу решение № 163/22.03.2021 г. по в.т.д. № 2497/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1796/26.09.2017г. по т.д. № 5058/2015 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от „Банка П. България“АД срещу „Българска агенция за експертно застраховане“ЕАД иск с правно осн. чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 540 000 евро, представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по рамкова полица № Д0М041100575/06.04.2011г., изменена с допълнително споразумение № 1/26.04.2011г. и в частта на разноските. Ответникът по касацията „Българска агенция за експертно застраховане“ЕАД е подал писмен отговор, с който е оспорил основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и е претендирал присъждане на разноски по спора. Представен е договор за правна защита и съдействие, видно от който е било уговорено дължимо от „Българска агенция за експертно застраховане“ЕАД на упълномощения адвокат възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 26508 лв. с ДДС. Изрично в договора е бил посочен предметът на същия – изготвяне и подаване на писмен отговор по касационната жалба на насрещната страна и процесуално представителство и защита в производсдтвото пред ВКС. Ответникът по касационната жалба е представил фактура и преводно нареждане за изплатено в посочения размер възнаграждение по банков път на Адвокатско дружество „Д. и И.“. Състав на I т.о. на ВКС е постановил определение № 409/05.07.2022г. по т.д. №1683/2021г. с което не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение № 163/22.03.2021г. по в.т.д. №2497/2020г. на Софийски апелативен съд и е осъдил „Ю. България“АД да заплати на „Българска агенция за експертно застраховане“ЕАД сумата от 19 881 лв., представляваща сторените от последното разноски за касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. При определяне на размера на дължимите разноски ВКС е посочил, че видно от договора за правна защита и съдействие общото възнаграждение от 26 508 лв. е било определено както за подаване на писмен отговор, така и за извършване на процесуално представителство и защита въобще в производството по делото. Поради което приложение е намерила разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиждаща, че когато процесуалната защита се заключава в изтговяне на писмен отговор на касационна жалба, без процесуално представителство, т.е. без явяване в открито съдебно засадение, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да е ѕ от дължимото по чл.7 от Наредбата. Предвид горното, ВКС прави следните правни изводи: Неоснователно е твърдението на „Българска агенция за експертно застраховане“ ЕАД, че съставът на ВКС е извършил преценка за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Възражение по чл.78, ал.5 ГПК не е правено и не е било предмет на произнасяне от касационния състав. Той не е съобразявал действителната фактическа и правна сложност на спора, а действителния обем на договорените и предоставени от процесуалния представител правна защита и съдействие. Доколкото касационното производство може да се развие в две фази – по чл.288 ГПК за допускане на касационно обжалване и евентуално – по чл.290 ГПК за постановяване на решение по допуснато касационно обжалване на въззивно решение, то и договорът за предоставяне на правна защита и съдействие може да съдържа уговорки както за цялостно дължимо възнаграждение за производството пред ВКС, т.е. и в двете му фази, така и само за първата от тях. В случая сме изправени пред хипотеза на договорено възнаграждение за цялостна защитата пред ВКС. След като производството е приключило с определение по чл.288 ГПК, то касасторът дължи само действително сторените от насрещната страна разноски за тази фаза. За определяне на размера им се използва пропорцията, посочена в чл.9, ал.3 от Наредбата, при това отнесена към цялото договорено и заплатено възнаграждение, а не до минимално дължимото такова по чл.7 от Наредбата. Съобразно изложеното молбата по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Водим от което, състав на Първо търговско отделение на ВКС