Решение № 533 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2011 г.

Решение № 533 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Йорданов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Г. срещу въззивно решение от 19.11.2010 г. по въззивно гр. д. № 1505/2010 г. на Варненски окръжен съд, г. о., с което е обезсилено решение от 31.05.2010 г. по гр. д. № 8686/2009 г. на Варненски районен съд и производството по въззивното дело е прекратено в частта, с която е предоставено ползването на семейното жилище, собственост на бившия съпруг Владимир С. Г., на бившата съпруга. Г. Г., на която е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето на страните С. В. Г. (родена през 2001 г.), докато ги упражнява на основание чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г. (отм.), а Г. Г. е осъдена да заплаща на В. Г. месечен наем за жилището в размер на 388 лева за ползването на семейното жилище с падеж пето число на месеца, за който се дължи до настъпване на основания за изменението или прекратяването му. Решението е допуснато до касационно обжалване в обжалваната част с определение № 969/13.07.2011 г. по процесуалноправния въпрос дали е допустим иск по чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г. (отм.) (на който съответства разпоредбата на чл. 56, ал. 2 СК от 2009 г.) при наличие на споразумение по чл. 101 СК от 1986 г., за който е прието, че е обусловил изхода от спора и има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос настоящият състав намира, че в хипотезата на чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г. (отм.): прекратен с развод брак, от който има ненавършили пълнолетие деца, семейно жилище, собственост на единия съпруг и предоставено ползване на родителските права на другия съпруг, действията на съда по предоставяне ползване на семейното жилище на съпруга - несобственик, комуто е предоставено упражняването на родителските права, представляват акт на спорна администрация. Затова и без да е искана промяна на режима на упражняване на родителските права, съдът винаги може да предостави ползване на жилището, собственост на единия съпруг, на другия съпруг, комуто е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява. Затова и при спор за родителски права съдът винаги може да промени режима на ползване на семейното жилище, може и без спор, именно защото действията му представляват съдебна администрация. При липса на произнасяне по въпроса за предоставянето на семейното жилище, въпросът не е решен и е допустимо съдът да се произнесе по него. Касационните оплаквания са за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон - на разпоредбите на чл. 107 и чл. 100 и СК (отм.) и чл. 193 ГПК (отм.). Ответникът и в това производство В. Г. не изразява становище по основателността на жалбата. По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК: Въззивният съд е приел, че искът е по чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г. (отм.), че по делото е постановено и влязло в сила през 2008 г. съдебно решение по чл. 100 СК от 1986 г., с което е одобрено споразумение между страните по чл. 101 СК за прекратяване на брака им с развод, в решението съдът е пропуснал да се произнесе по ползването на семейното жилище, въпреки постигнатото изрично споразумение по този въпрос съпругата да го ползва до 01.09.2009 г., след което да го освободи; със следващо решение съдът е отказал да допълни първоначалното решение в частта относно предоставяне ползването на семейното жилище. При тези факти въззивният съд е приел следните правни изводи: производството по чл. 100 СК е охранително по своя характер, за да бъде одобрено споразумението по чл. 101 СК, то трябва да бъде пълно; протоколът от съдебното заседание и решението в мотивите му имат характера на официален свидетелстващ документ, липсата на произнасяне е очевидна фактическа грешка (ОФГ), отстраняването на която не е обвързано със срок и макар и със съдебно решение да е отказано допускането на поправка на ОФГ, изложените в него мотиви включват недопустими за обсъждане в това производство въпроси, поради което въззивният съд приема, че решението, с което е утвърдено споразумението, касае и ползването на семейното жилище, нормата на чл. 107, ал. 3 СК не предвижда самостоятелна промяна на режима на ползване извън промяна на режима на упражняване на родителските права, която може да се иска по реда на чл. 106, ал. 5 СК и като последица съдът да се произнесе и за ползването на семейното жилище, в този смисъл е и ТР на ВС № 77/1971 г., в настоящият случай няма твърдение за промяна относно родителските права, а и данните по делото сочат обратното, поради което страните са обвързани от постигнатото споразумение по чл. 101 СК и трябва да приемат последиците от това, исковата молба е подадена преди влизането в сила на новия СК, разпоредбата на чл. 107 СК е материалноправна и има действие и за в бъдеще, затова не би могла да бъде приложена разпоредбата на чл. 56, ал. 6 СК, систематичното място и препращането към ал. 5 сочат на това, че нормата на ал. 6 е приложима само за семейно жилище, което представлява СИО или има учредено в полза на двамата съпрузи вещно право на ползване. От изложеното въззивният съд е приел, че искът е недопустим поради липсата на правен интерес от търсената защита - за ищцата възможността да упражни това право е преклудирана и затова производството като недопустимо, подлежи на прекратяване. По оплакванията за неправилност на решението по чл. 281 ГПК: Настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателя, за неправилност на извода на въззивния съд, че решението, с което е утвърдено споразумението между страните по чл. 101 СК, касае и ползването на семейното жилище, въпреки, че в решението съдът е пропуснал да се произнесе по ползването на семейното жилище (не е възпроизвел тази част от споразумението) и въпреки следващото влязло в сила решение, с което съдът е отказал да утвърди тази част от споразумението. Този извод е формиран при неправилно приложение на нормите на чл. 192, ал. 2 и чл. 193 ГПК от 1952 г. (отм.), които предвиждат, че поправката на очевидна фактическа грешка и допълването на решението се извършват със следващо решение на съда, което означава с изричен диспозитив, а не чрез тълкуване при липса на изрично произнасяне или при отхвърлено искане за едното или другото. Основателен е доводът на жалбоподателя, че приетото от въззивния съд че пропускът да бъде утвърдено споразумението между страните по въпроса за предоставяне ползването на семейното жилище е могъл да бъде поправен по реда на поправка на ОФГ (чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), а не чрез допълване на решението (чл. 193 ГПК), е в противоречие с приетото с ТР 105/01.10.1962 г. на ВС разрешение, че пропускът за разрешаването на въпроса за предоставянето на ползването на семейното жилище е непълнота, която следва да бъде отстранена чрез молба и по реда на чл. 193 ГПК (отм.). С оглед дадения по-горе отговор на изведения въпрос настоящият състав намира за основателен и довода на жалбоподателя, че е неправилен изводът на въззивния съд, че разпоредбата на чл. 107, ал. 3 СК (отм.) не предвижда самостоятелна промяна на режима на ползване на семейното жилище. Основателен е и доводът за необоснованост на извода на въззивния съд, че страните са обвързани от постигнатото споразумение по чл. 101 СК по въпроса за ползването на семейното жилище (извън приетото по-горе, че съдът не се е произнесъл по този въпрос), защото постигнатото между страните споразумение съпругата да ползва семейното жилище, е ограничено със срок - до 01.05.2009 г. и този срок е изтекъл. Настоящият състав намира, че неправилното приложение на посочените разпоредби представлява нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, довели до неправилност на решението. По предмета на спора: При изводи за основателността на наведените касационни основания и с оглед изложеното по-горе съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 107, ал. 3 СК от 1986 г., (отм.), липсва произнасяне от съд по въпроса за предоставянето на ползването на семейното жилище, следователно въпросът не е решен, предявеният иск е допустим и въззивният съд, като инстанция по същество, е следвало да го разгледа и да се произнесе по него. Неправилното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да разгледа спора по същество. При новото разглеждане на делото въззивният съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд. Воден от изложеното и на основание чл. 293 ГПК съдът