Определение № 2647 от 15.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 496/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, чрез юрк. Й., срещу Определение № 2570/16.10.2023г., постановено по в.гр.д. № 253/2023г., с което съставът на Софийски апелативен съд по реда на чл.248 ГПК е допълнил постановеното по делото въззивно решение, като е осъдил ответника в производството „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД да заплати на ищеца А. С. Б. сумата от 3 760 лв., разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Възразява се срещу дължимостта на присъдените разноски с оглед изхода на спора във въззивното производство, както и по размера на дължимото адвокатско възнаграждение, поради несъобразяването му с Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнагаждения. Ответникът по частната жалба – А. С. Б. депозира писмен отговор, с който я оспорва. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частните жалбоподатели и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като неоснователна, по следните съображения: Сезиран от А. С. Б. с молба по чл.248 ГПК, съставът на апелативния съд е приел, че въззивното производство е било образувано по въззивни жалби на ищеца и на ответника; За изготвяне от адвокат на отговор на въззивната жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД ищецът е заплатил възнаграждение в размер на 3 760 лв., заплатено в брой, съгласно Договор за правни услуги от 19.10.2022г.; С аргумент, че въззивната жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е отхвърлена и на основание чл.78, ал.1 ГПК жалбоподателят ответник дължи на ищеца разноски за въззивната инстанция в размер на 3 760 лв., е уважена молбата по чл.248 ГПК за допълване на решението в частта за разноски с присъждане на претендираната сума. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Предмет на подадената от ответника въззивна жалба е първоинстанционното решение относно началния момент на законната лихва върху присъденото обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ /отм/. С постановеното по спора въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, срещу която не е подадена касационна жалба. С определението, предмет на настоящото производство, въззивният съд по реда на чл.248 ГПК е присъдил на ищеца разноски за въззивното производство в поискания размер от 3 760 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за подаден отговор на въззивната жалба на ответника. Не се спори, а и от представените във въззивното производство доказателства се установява надлежното изплащане от ищеца на договореното адвокатско възнаграждение. Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател за неправилност на извода на въззивния съд за дължимост на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение по съображения, че по подадената от последния въззивна жалба не може да се формира интерес, въз основа на който да се определи адвокатски хонорар, доколкото предмет на същата е само началният момент на присъдената законна лихва. При положение, че съдът е сезиран с въззивна жалба, препис от която е изпратен на насрещната по спора страна, за последната възниква процесуалното право на защита по същата, което се реализира чрез подаване на отговор в определения от закона срок. Ангажирането и заплащането на адвокатска услуга за осъществяване на това право обуславя възникването на отговорност за разноски с оглед изхода на правния спор. Какъв е предметът на жалбата и дали правата по същата имат конкретно материално изражение е без значение за възмездяването на сторените разноски по упражненото от насрещната страна право на защита. Неоснователно е и оплакването на частния жалбоподател срещу присъдения размер на разноските, което по естеството си представлява възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Същевременно, обаче, липсва оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по възражение в посочения смисъл. Независимо от това, и доколкото произнасящият се по частната жалба съд не е ограничен с оплакванията в същата / ТР № 6/19г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС/ настоящият състав констатира, че по делото няма данни за своевременно заявено от ответната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено и претендирано от насрещната страна, както в хода на въззивното производство по същество, така и в дадения срок за становище на депозираната от ищеца молба по чл.248 ГПК, предпоставила постановяването на обжалваното определение. В случая постановилият обжалваното определение съд не разполага с правомощие служебно да преценява прекомерността на договореното възнаграждение по критериите на чл.78, ал.5, поради което правилно изцяло е уважил молбата на ищеца по чл.248 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК