Решение № 2195 от 25.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7343/2025 г.

Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Р. Н., чрез процесуален представител против решение № 18119 от 28.05.2025г., постановено по адм. д. № 12479/2024г. по описа на Административен съд – София-град. С решението АССГ е осъдил Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ към Министерство на вътрешните работи /ГДБОП-МВР/ да заплати на ищцата обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 2200 лева, претърпени в резултат на незаконосъобразното й задържане със Заповед за задържане Рег. № 12311зз-9/27.06.2018 г., издадена от инспектор в Териториален сектор „Борба с организираната престъпност“ – гр. Бургас при ГДБОП-МВР, ведно със законната лихва, считано от 12.12.2021 г. до окончателното изплащане, а за разликата до пълния предявен размер от 8000 лв искът е отхвърлен. Касационната жалбоподателка твърди неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Счита, че съдът неправилно е определил размера на присъденото обезщетение, поради и което моли същото да бъде увеличено. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски. Ответната страна - Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ към Министерство на вътрешните работи, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е уважил частично иска на З. Р. Н., предявен против ГДБОП за обезщетение на неимуществените вреди, изразяващи се в тревога, притеснение, стрес, изтощение, депресия, неудобство, в резултат на издадената заповед за задържане. Не е спорно и е установено в процеса, че заповедта е оспорена пред съд и е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила решение. Съдът е установил фактите, свързани със задържането и неговата продължителност въз основа на представените писмени доказателства. ЗА изясняване вида и интензитета на претърпените вреди са събрани и свидетелски показания. Въз основа на това съдът е приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДО и е приел, че доказаните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване. При определяне размера на обезщетението съдът е преценил вида и интензитета на понесените вреди, както и последиците за психичното здраве на ищцата, продължителността и степента на интензитет, възрастта на ищцата, общественото и социалното й положение, въздействието върху нейните близки, присъствали на случилото се, стандарта на живот. Така съобразно чл. 52 ЗЗД, искът е уважен до размер от 2200 лв, а в останалата част е отхвърлен. Решението е правилно. Постановено е при надлежно изяснена фактическа обстановка, въз основа на която са формирани правилни и обосновани фактически изводи и правилно е приложен материалният закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Действително, от самия акт на незаконосъобразно задържане З. Н. е понесла твърдяните неимуществени вреди, изразяващи се в психологическо страдание. Посегателството върху свободата, каквото е задържането без законово основание, несъмнено поражда неимуществени вреди, но определеното обезщетение в размер на 2200 лева изцяло осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобен случай, която пък отразява актуалния икономически стандарт в страната. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд е правилен. По изложените съображения, касационната жалба се явява неоснователна. Съдебното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, а предвид изхода от спора, разноски не се дължат. При този изход от спора на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 51,13 евро /100 лв/, на основание чл. 25а, ал.3 от Наредбата за правната помощ С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК АПК, Върховният административен съд, трето отделение