Определение № 183 от 29.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 59/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по две частни жалби - първата с вх.№ 25311/09.11.2023г., подадена от адв. К. И. Б. лично и като процесуален представител на В. А. С. и втората с вх.№25306/09.11.2023г., подадена от адв. С. Й. Д. лично и като процесуален представител на С. К. С., и двете срещу определение № 2561/13.10.2023г. на САС, ГК, 10ти състав по в.гр.д.№ 3192/2022г., с което въззивният съд е отхвърлил молбите за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Частните жалбоподатели излагат, че с решение № 1042/31.07.2023г. по в.гр.д.№3192/2022г. САС е потвърдил обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен иска на „Юробанк България“ АД срещу В. С. и С. С. като ответници по претенциите по чл. 422 от ГПК за главница по договор за кредит № HL42253/09.09.2008г. за разликата над сумата от 34 558,08 шв.франка до предявения размер от 43 538.45 CHF; за договорна възнаградителна лихва по чл. 3, ал.1 от договора от 09.09.2008 г. за периода от 10.09.2014 г. до 10.07.2017 г. за разликата над уважения размер от 4 886,33 шв.фр. до пълния предявен размер от 8 357,50 швейцарски франка; за наказателна лихва по договора от 09.09.2008г. за периода от 10.09.2014 г. до 01.08.2017 г. за разликата над уважения размер от 1 817,10 шв. франка до пълния предявен размер 4 385.09 швейцарски франка; за сумата от 86.17 CHF, представляваща банкови такси за периода от 10.09.2014г. до 01.08.2017г. и за сумата от 480 лева, представляваща банкови такси. Поддържат, че неправилно съдът е оставил без уважение искането им за присъждане на адвокатски хонорар в полза на двете адвокатки. Поддържат, че въззивното производство е образувано по жалби срещу различни части на първоинстанционното решение и при отхвърляне на жалбата на банката, на тях като въззиваеми страни им се следват разноски. Посочили са в жалбата, че неправилно САС е приел, че адв. Б. и адв. С. били назначени за служебен защитник по ЗПП, което не било така, а са налице сключени договори за безплатна правна помощ по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Твърди се в жалбите, че е осъществено процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т.2 ЗА, като в двата договора за правна помощ самите представлявани лица са декларирали, че са материално затруднени. Поддържат, че обжалваното определение на САС е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от тях определение № 368/06.07.2015г. по ч.т.д. №733/2015г., опр. №406/01.08.2016г. по ч.т.д.№3805/2014г., опр. №119/03.04.2015г. по гр.д.№21/2014г., опр.№135/17.09.2016г. по гр.д.№1235/2016г. и др., съгласно която нито адвокатът, оказващ правна помощ по ЗА, нито страната, на която е предоставена, са задължени да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето е от кръга на изброените по чл. 38, ал.1 ЗА лица. Сочи се в жалбите, че САС неправилно е приел, че доказателствената тежест за установяване на наличието на материална затрудненост е тяхна, като твърдят, че за присъждане на адвокатското възнаграждение е достатъчно да се представи договор за безплатна правна помощ, а само ако ответната страна оспори наличието на съответната хипотеза, то тя следва опровергае предпоставките за същата, като ангажира съответните доказателства. С оглед горното се претендира отмяна на обжалваното определение и присъждане в полза на всяка от двете адвокатки на сумата от 950 лв., представляваща възнаграждение, дължимо в размер по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Претендират се и разноски по частните жалби. Ответникът по частните жалби – „Юробанк България“ АД оспорва същите с общ отговор от 05.01.2024г., подаден от процесуалния му пълномощник – адв. Д. М., като претендира отхвърлянето им и потвърждаване на определение №2561/13.10.2023г. по в.гр.д.№3192/2022г. на САС. Счита, че със същото съдът правилно е отхвърлил молбите по чл. 248 от ГПК, тъй като не са налице предпоставките за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Според ответника е учудващо как едно материално затруднено семейство е представлявано от изброените седем адвокати, като твърди, че това е с цел да се получат множество хонорари за едни и същи действия. Поддържа, че самите въззивни жалби не са подадени от адв. Б. и адв. Д., а от други адвокати, поради което не им се следва възнаграждение. Твърди, че става въпрос за „една верига от преупълномощавания, с която се цели измъкване на адвокатско възнаграждение“. Поддържа и че не е налице списък на разноските по чл. 80 от ГПК, поради което самите молби за изменение са недопустими. Оспорва и претендираното възнаграждение по размер като неследващо се съобразно материалния интерес, който счита че възлиза на 1817,10 швейцарски франка. ВКС, състав на 2 т.о. като обсъди доводите на частните жалбоподатели и ответната страна, както и материалите по делото, намира следното: С постановеното по гр.д. № 3192/2022г. решение под №1042/31.07.2023г. САС е потвърдил решението на СГС в обжалваните части, включително и по жалбите в частта за разноските, като не е присъдил разноски за въззивното производство. С две молби от 13.09.2023г., подадени по пощата, в едномесечния срок от съобщаване на решението, е поискано от въззиваемите С. чрез адв. Б. и адв. Д. изменение на решението в частта за разноските, като се претендира адвокатско възнаграждение в размер на по 950 лв. за всяка от двете адвокатки. След връчване на препис от молбите по чл. 248 ГПК, в САС е постъпил отговор от „Юробанк България“ АД от 06.10.2023г., в който е възразено по исканията. В същия е посочено, че семейство С. имали няколко адвоката, което не било нужно, а и нямало списък по чл. 80 ГПК. Липсват твърдения по оспорване на качеството им на материално затруднени лица, както и искания за доказателства в тази връзка. С обжалваното определение с № 2561/13.10.2023г., САС е приел, че молбите са допустими, но неоснователни. Изложил е, че отсъстват доказателства, че ответниците попадат в кръга на лицата по разпоредбата на чл. 38, ал.1 от ЗА, респ. чл. 5 от Наредба №1/09.07.2004г. Цитирал е текста на чл. 23, ал. 2 и ал. 3 от ЗПП и е приел, че ответниците не са представили доказателства, че не разполагат със средства за заплащане на адвокат, респ. че са близки или роднини на упълномощения адвокат или колеги юристи. ВКС, Търговска колегия, състав на Второ т.о. намира, че частните жалби са процесуално допустими като подадени от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок. За да остави без уважение молбите за изменение на въззивното решение в частта за разноските, САС е приел, че липсват доказателства, че ответниците са лица по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, включително цитирана от жалбоподателите, че не е необходимо доказването пред съда на посоченото основание по чл. 38 ЗА за предоставяне на безплатна правна помощ. В разпоредбата не е регламентирано законово изискване да се доказва наличието на някое от основанията при сключването на договора за правна помощ. Изявлението за наличието на конкретното основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на съответната хипотеза, освен при надлежно оспорване от противната страна, като в тази хипотеза именно оспорващият носи и доказателствената тежест, тъй като трябва да установи положителния факт, че лицето има средства и/или имущество, достатъчно за да може да поеме заплащането на адвокатско възнаграждение. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА, която е ясна и те са: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да дължи разноски, т.е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78 ГПК/. В този смисъл е последователната практика на ВКС, намерила израз в определение № 628 от 18. 10. 2012г. по ч. гр. д. № 598/2012г., III г. о., определение № 708 от 5. 11. 2015г. по ч. гр. д. № 4891/2015г., IV г. о., определение № 257 от 9. 05. 2018г. по ч. т. д. № 226/2018г., II т. о., определение № 395 от 9. 07. 2018г. по т. д. № 1314/2018г., II т. о., определение № 442 от 28. 06. 2019г. по ч. т. д. № 502/2019г., ІІ т. о., определение № 289 от 27. 08. 2020г. по ч. т. д. № 992/2020г., І т. о. и др., която се споделя и от настоящия състав. Предвид горното и доколкото липсва оспорване на декларираното в двата сключени договора за безплатна правна помощ положение на материално затруднени лица от ответниците, неправилно въззивният съд е приел, че за да се следва адвокатско възнаграждение на процесуалните им представители, те следва да установяват наличието на предпоставките по чл. 38 ЗА, още повече, че са релевантни хипотезите на чл. 23 ЗПП. Доводите на ответника по частната жалба, че липсвали представени списъци по чл. 80 ГПК са неоснователни и не се подкрепят от данните по делото. Напротив, с отговорите на двете жалби, които са подадени съответно от адв. Б. и адв. Д., на стр.54 от въззивното дело и съответно на стр. 57 от същото са представени списъци за разноските от въззиваемите, като в тях претендираното възнаграждение по чл. 38 от ЗА е посочено и по размер - 950 лв. В приложените отговори има искане за присъждане на разноски и е представен договор за правна защита, в който е отразено, че въззиваемите се представляват при условията на безплатна правна помощ и е декларирано от страна на клиента, че е материално затруднено лице. Отговорите са подадени именно от двете адвокатки – Б. и Д.. Ирелевантни са и доводите относно представителство на двамата въззиваеми и от други адвокати, отново при условията на чл. 38 от ЗА, тъй като с въззивното решение и във въззивното производство не е присъждано възнаграждение на друг адвокат за осъществено безплатно представителство. Също неотносими са и доводите, че въззивните жалби били подадени от други адвокати и материалният интерес бил различен, тъй като в случая се касае за представителство в хипотезата на защита по подадената от „Юробанк България“ АД въззивна жалба, която е осъществена чрез подаването на отговори и явяване на процесуален представител на въззиваемите във въззивното производство и за която се следва адвокатско възнаграждение в размера по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Материалният интерес, върху който се дължи възнаграждение за защита на въззиваемите по жалбата, подадена от банката, съизмерим с отхвърлените по размер претенции е за общо 17 039,13 шв. франка и 480 лв., а не посочения от ответника от 1817,10 шв.фр., поради което следващото се адвокатско възнаграждение за въззивното производство, определено по Наредбата към момента на въззивния акт, възлиза на сума над претендираната от двете адвокатки, като съобразно диспозитивното начало искането им за присъждане на възнаграждение в размер на 950 лв. следва да бъде уважено в заявения размер. Настоящият съдебен състав намира, че разноски не се следват за настоящото производство. Последователна е практиката на ВКС, че в производството по чл. 248 ГПК нови разноски не се дължат. Неприложимостта на разпоредбата на чл. 81 ГПК се обосновава с аргумента, че определението, което се постановява по реда на чл. 248 ГПК, включително и обжалването му, няма самостоятелен характер и не представлява акт по смисъла на чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248 ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Определението по чл. 248 ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Поради това изходът от производството по чл. 248 ГПК, включително и при обжалването му, не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Разноски не се дължат както в производството по чл. 248 от ГПК, така и в това по обжалване на постановен в такова производство акт. В този смисъл са определение № 216 от 17.07.2017 г. по гр. д. №3648/2016г. на ВКС III г. о., определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр.д.№5089/2015 г. на III г. о., определение № 29 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на II т. о., определение № 256 от 01.08.2017 г. по гр. д. №1355/2017г. на IV г. о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на I г. о., определение № 615 от 09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017 г. на II т. о.,, определение № 58 от 04.03.2020 г. по т. д. № 112/2020 г. на I т. о., определение № 200 от 19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 869/2022г. на I г. о. и мн. др. Предвид горното за настоящото производство разноски на страните не следва да се присъждат. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.