Решение № 6410 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12215/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба от Л. К. П., чрез процесуалния му представител, против решение № 2049/14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 604/2024 г. по описа на Административен съд - Добрич, с което е отхвърлена жалбата му против разрешение за строеж № 184/11.08.2023 г. на главния архитект на Община Добрич. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква се довод за неприложимост на разпоредбата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Поради това касационният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на нов съдебен акт по същество, с който обжалваното разрешение за строеж да бъде отменено. Претендира присъждане на направените разноски пред всички съдебни инстанции, за които прилага списък. Ответникът – главният архитект на община Добрич, чрез процесуалния си представител, в представен писмен отговор, счита жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Моли за присъждане на сторените разноски пред касационната инстанция, включително и юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касационния жалбоподател. Ответникът - Н. С. С., чрез процесуалния си представител, в представен писмен отговор, писмена защита и в съдебно заседание, също счита касационната жалба за неоснователна и моли за отхвърлянето й. Претендира присъждането на направените в производството разноски, за които представя списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира, че не са налице касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, второ отделение, счита подадената жалба за процесуално допустима. Същата е подадена в законоустановения срок против решение, което подлежи на касационен контрол и от лице, за което това решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд – Добрич е образувано след като с решение № 13130/04.12.2024 г., постановено по адм. дело № 9620/2024 г. по описа на Върховния административен съд е отменено решение № 1463/19.07.2024 г., постановено по адм. дело № 704/2023 г. по описа на Административен съд – Добрич и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Административният съд е бил сезиран с жалба от Л. К. П. против разрешение за строеж № 184 от 11.08.2023 г. на главния архитект на община Добрич, с което на основание чл. 183 ал. 4 и чл. 42 ал. 3 ЗУТ е разрешено на Н. С. С. да построи гараж с площ от 18,90 кв.м. в УПИ XIII – 1091, кв. 1237 по плана на [жк] на гр. Добрич, разположен на [улица]. При новото разглеждане на делото, за да отхвърли жалбата съдът е приел, че разрешението за строеж (РС) е издадено от компетентен орган съгласно чл. 148, ал. 2 ЗУТ, в предвидената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е обосновал извод, че процесното разрешение за строеж е издадено в съответствие с материалния закон. Извел е извод за неоснователност на възражението на жалбоподателя, че РС е издадено в полза на лице, което няма надлежно учредено право на строеж на процесния гараж, тъй като отстъпеното право на строеж на жилищната сграда не съдържа в себе си правото да се строят други обекти в имота. В тази връзка е посочил, че общото право на строеж на Л. К. П. и Н. С. С. произтича от правото на строеж на праводателя на техните праводатели, придобито на основание чл. 1 Закон за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места (ЗУПЛЗПДДМ). Посочил е, че съгласно чл. 11 Правилникът за прилагане на Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места (ППЗУПЛЗПДДМ), която е действаща норма и към настоящия момент, лицата, на които е признато право на строеж по силата на закона, а на основание чл. 2, ал. 2 ППЗУПЛЗПДДМ и техните правоприемници (частни или универсални), могат да извършват в бъдеще нови строежи в мястото при спазване на разпоредбите по строителството. Административния съд е приел за неоснователен доводът, наведен от жалбоподателя, че дори и признатото по реда на ЗУПЛЗПДДМ право на строеж на общия им праводател да съдържа в себе си правото да се строят други обекти в имота, то това право е погасено по давност. Посочил е, че този довод противоречи на предвидената в приложимия закон и правилника за прилагането му правна уредба, която се различава от общия режим на правото на строеж по чл. 63 - 67 от ЗС. Извел е извод, че административният орган няма право да признава или отрича вещни права. Посочил е, че такова правомощие не разполага и административният съд в производството по оспорване на РС. След направен анализ на събраните по делото доказателства, включително на назначената по делото съдебно-техническата експертиза е прието, че РС е материално законосъобразно, тъй като са изпълнени материалноправните предпоставки за издаването му, а именно налице е хипотезата на чл. 183, ал.4 ЗУТ. Съдът е обосновал извода си с това, че когато правото на строеж е съпритежание на две или повече лица, поначало за него важат правилата за съсобствеността. Посочил е, че доколкото в ЗУТ липсват правила, когато строежът се осъществява въз основа на право на строеж, отстъпено съвместно на повече лица, следва да се прилагат правилата за строеж в съсобствен имот по чл. 183 ЗУТ, което се налага и от разпоредбата на чл. 111, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС). Констатирал е, че нов строеж в урегулиран поземлен имот, в който няколко лица са получили общо право на строеж, може да се извърши от един или повече съпритежатели на правото на строеж след съгласие на останалите суперфициари. Изключение от този принцип е предвидено в чл. 183, ал. 4 ЗУТ по отношение на имотите, предназначени за ниско жилищно или вилно застрояване. Посочената норма позволява на съпритежател да изгради обект за себе си и без съгласието на останалите съпритежатели на правото на строеж, ако те са реализирали, започнали са или имат права за съответното строителство. Съдът е обосновал извод, че под „права за съответното строителство“ законодателят е имал предвид съответно по обем и вид строителство, което в случая значи съответно на притежаваните идеални части допълващо застрояване, доколкото разрешеният за изграждане обект представлява постройка на допълващото застрояване съгласно чл. 41, ал. 1 ЗУТ. От доказателствата по делото, в т.ч. от приетата експертиза, е установено безспорно, че е налице именно това изключение на закона, тъй като жалбоподателят е реализирал същото по обем допълващо застрояване в имота въз основа на влязло в сила разрешение за строеж (извън изградените без строителни книжа постройки), поради което не е било необходимо неговото съгласие за разрешаване на исканото от другия суперфициар строителство. Въз основа на възприетите факти съдът е формирал своя краен извод, че като се е позовал на разпоредбата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, за да издаде процесното РС, административният орган е приложил правилно материалния закон. Решението е правилно. В изпълнение на задължителните указания, дадени с касационното решение, Административен съд – Добрич, чрез събиране и анализ на относимите за спора доказателства, включително и чрез приета съдебно-техническа експертиза е изяснил напълно фактическата обстановка по делото и въз основа на нея е извел съобразени със закона правни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ, предл. второ АПК. Правилен и законосъобразен е изводът на административния съд, че оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган, в пределите на предоставената му власт при условията на заместване съгласно заповед № 1146/31.07.2023 г., издадена от кмета на община Добрич, при спазване на изискуемата форма и без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Недопустим е доводът на касатора, изложен за първи път пред касационната инстанция за нищожност на удостоверение № 88/10.01.1962 г., издадено от Градски общински народен съвет – Толбухин, като издадено от материално некомпетентен орган. В касационната жалба не се твърдят процесуални нарушения на съда, а вън от срока по чл. 211, ал. 1 АПК е недопустимо въвеждането за първи път на доводи извън тези за пороци на съдебния акт в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК. Правилен, законосъобразен и съответен на доказателствата по делото е изводът на Административен съд – Добрич, че Н. С. С. притежава идеална част от признатото вещно право на строеж в общинския УПИ XIII – 1091, кв. 1237 по плана на [жк] на гр. Добрич, тъй като тя е частен правоприемник на Б. Д. М., суперфициар с признато право на строеж по реда на чл. 4 ЗУПЛЗПДДМ и чл. 11 ППЗУПЛЗПДДМ. Представеният със заявлението нотариален акт Вх.рег. № 5911 от 20.08.2020 г., [заличен текст] на СВ-Добрич, е легитимирал надлежно С. като възложител по чл. 161, ал. 1 ЗУТ и не е било нужно да се отстъпва допълнително право за построяване на гараж от собственика на земята, за да бъде издадено процесното РС. Спорният по делото въпрос е правен, свързан с приложението на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, който е изключение от принципа на чл. 183, ал. 1 ЗУТ, изискващ съгласие на съсобствениците при извършване на нов строеж в съсобствен имот. Разпоредбата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ допуска издаване на РС за нов строеж, какъвто е процесния, в съсобствен имот, без съгласието на останалите съсобственици, при определени предпоставки. Тези предпоставки са: наличие на съсобствен имот, предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване и наличие на една от трите хипотези, посочени в правната норма, а именно: първата - останалите съсобственици да са реализирали съответен на предвидения нов строеж; втората - да са започнали строителството на такъв строеж; и третата - да имат установено право за строителство на съответен на предвидения нов строеж; В конкретната хипотеза следва да се приложи нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, която изключва приложението на чл. 183, ал. 1 и 2 ЗУТ. Заключението на съдебнотехническата експертиза е обсъдено от съда и въз основа на него са формирани и част от правните му изводи. От заключението на съдебнотехническата експертиза, прието от съда и неоспорено от страните, се установява, че УПИ XIII – 1091, в кв. 1237, за който е издадено процесното РС, е с площ от 319 кв.м според действащия ПУП – ПРЗ на [жк] в гр. Добрич от 2009 г. (около 12 кв.м се отнемат от уличната регулация по плана). Имотът е ъглов, като ползването му е разделено между касационния жалбоподател П. и ответника С., които имат отделни административни адреси. П. ползва западната част ([улица]), а С. ползва източната част на дворното място ([улица]). Устройствената зона Жм по плана предвижда малкоетажно жилищно застрояване в имота, с плътност на застрояване Пзастр. до 60 %, интензивност Кинт до 1,2, озеленяване Позел. Минимум 40 %. По действащия застроителен план заварената триетажна масивна жилищна сграда се запазва. Не е предвидено допълващо застрояване. Основното застрояване в имота представлява масивна жилищна сграда с идентификатор 72624.607.1091.1 и застроена площ 99 кв.м. В кадастралната карта е нанесен обект на допълващото застрояване - едноетажна сграда с идентификатор 72624.607.1091.2, с предназначение – кафе – аперитив (друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда по КК), изпълнена от Л. К. П. съгласно разрешение за строеж № 276/19.06.1996 г. и одобрен инвестиционен проект, издадени на основание скица – виза за проектиране от 23.03.1996 г., със застроена площ по проект – 20 кв.м, по КК – 19 кв.м, а по измерване на място – 23 кв.м. В западната част на имота без строителни книжа са изградени още котелно, външна тоалетна, склад и навес, които не са планоснети по КК, като общата площ на допълващото застрояване, изпълнено от жалбоподателя, възлиза на 44.52 кв.м. При издаване на процесното РС не са превишени зададените с ПУП устройствени показатели за съответния УПИ. Разрешеното с него строителство съответства по обем на правата на заявителката. След като е налице извършено от касационният жалбоподател застрояване в процесния УПИ на обект на допълващото застрояване - едноетажна сграда с идентификатор 72624.607.1091.2, което напълно съответства на допуснатото с разрешението за строеж застрояване, следва да намери приложение хипотезата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Съобразно цитираната норма за издаване на разрешение за нов строеж, съответно за надстрояване или за пристрояване в съсобствен имот, предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване, не се изисква съгласие от останалите съсобственици в случаите, когато те са реализирали, започнали са или имат права за съответното строителство в имота. Установено е, че касационният жалбоподател Л. К. П. и Н. С. С., ответник в настоящото производство, са суперфициари при равни права на процесния УПИ. Той е предназначен за ниско жилищно застрояване. Касационният жалбоподател П. е реализирал съответното строителство в имота - обект на допълващото застрояване - едноетажна сграда с идентификатор 72624.607.1091.2, със застроена площ по проект – 20 кв.м, който строеж е съответен по вид на строежа по издаденото РС – гараж, ЗП 18.90 кв.м. Ответникът Н. С. С., като суперфициар в УПИ XIII – 1091, в кв. 1237 на 1/2 ид.ч., не притежава в собственост такъв строеж, за разлика от другия суперфициар. За случаи, като процесния, разпоредбата на чл. 183, ал. 4, предложение първо ЗУТ, дава възможност за издаване на РС за нов строеж, без да е необходимо съгласието на останалите съсобственици, респективно суперфициари. Или с други думи органът, в лицето на ответника-главен архитект на община Добрич, е имал правото да издаде оспореното РС на посоченото правно основание, което го прави законосъобразно. Като е достигнал до същите изводи съдът е постановил правилно решение. Поради това неоснователни са оплакванията на касатора за неприложимост на чл. 183, ал. 4, предложение първо ЗУТ. По изложените съображения решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски. На основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ в полза на бюджета на органа – община Добрич, следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 102.26 (сто и две евро и двадесет и шест евроцента) евро. Предвид надлежно и своевременно заявената претенция за присъждане на разноски от ответника - Н. С. С., по представен списък по чл. 80 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати реално направените за настоящата инстанция разноски в размер на 920.33 (деветстотин и двадесет евро и тридесет и три евро цента) евро. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение