Определение № 65 от 27.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 69/2023 г.

Производството е по чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от ищеца „Еър Лазур-Дженерал Авиейшън“ ЕООД /н/, [населено място] срещу определение № 2785 от 08.11.2022г. по ч.гр.д.№ 2963/2022г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 2899/20.09.2022г. по т.д.№ 761/2022г. на Софийски градски съд, с което в производство по чл.130 ГПК, на основание чл.299 ГПК е върната исковата молба на „Еър Лазур-Дженерал Авиейшън“ ЕООД /н/ срещу „Уникредит Лизинг“АД по пункт I.1 от исковата молба, с която е предявен главен иск за осъждане на ответника на основание чл.55,ал.1,предложение трето ЗЗД да върне сумата 6 516 000 щ.д. - първоначална вноска по договор за лизинг № 82463/31.03.2008г. като дадена на отпаднало основание; по пункт I.3 от исковата молба по предявената в евентуалност спрямо първия главен иск претенция за връщане на първоначалната вноска по договора за лизинг като дадена на неосъществено основание - чл.55,ал.1,предложение второ ЗЗД; по пункт II.1 от исковата молба по предявения като втори кумулативно съединен главен иск за връщане на сумата 5 117 353.21 щ.д. - събрани обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски, претендирани от ищеца като платени на отпаднало основание (чл.55,ал.1,предл трето ЗЗД), квалифициран от първоинстанционния съд с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД; по пункт II.2 от исковата молба по предявения в евентуалност спрямо иска по пункт II.1, иск за същата сума, представляваща обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски, платени на неосъществено основание; и по пункт II.3 от исковата молба по отношение на предявения в евентуалност спрямо иска по пункт II.2, иск „за връщане на неоснователно обогатяване до размера на обедняването по чл.59 ЗЗД“. В частната касационна жалба е въведено оплакването, че атакуваното определение е незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че всички предявени искове се основават на фактически твърдения, че договорът за лизинг от 31.03.2008г. не е развален с отправено волеизявление по чл.87 ЗЗД от страна на лизингодателя „Уникредит Лизинг“ от 17.01.2014г., както и, че съдилищата са допуснали нарушение на чл.298,ал.1 ГПК относно преценката си за обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана с решението по т.д.№ 77/2019г. на СГС. Поддържа се, че е допуснато и нарушение на съдопроизводствените правила при преквалифицирането на предявения иск по пункт II.1 - от заявен от ищеца по чл.55,ал.1 ЗЗД, в такъв по чл.59 ЗЗД, което съставлява нарушение на диспозитивното начало в процеса. Искането е атакуваното определение да бъде отменено и да бъде постановено връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по всички предявени от ищеца искове. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: „В производството по иск по чл.55,ал.1,предложение трето ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало с обратна сила правно основание, формира ли се сила на пресъдено нещо относно обстоятелството дали и кога е отпаднало преюдициалното правоотношение, което е основание за даване на престацията, чието връщане се претендира?“ Според жалбоподателя въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо се ползват мотивите на влязлото в сила решение (в които е прието, че договорът за лизинг е прекратен в волеизявление на лизингодателя „Уникредит Лизинг“ от 17.01.2014г.), поради което се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие със т.18 на ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, с т.5 от ТР №7/2014г. на ОСГТК на ВКС, с определението по ч.гр.д. № 2406/2016г. на 3 г.о. и по ч.гр.д.№ 4298/2014г. на 4 г.о. на ВКС. „ Как се определя правната квалификация на иска - въз основа на формулираното от ищеца искане или от изложените от него фактически твърдения?“ Допълнителната предпоставка е въведена чрез позоваване на противоречие с решението по гр.д.№ 5673/2015г. на 3 г.о. на ВКС. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Макар искането на жалбоподателя да е за отмяна на атакуваното определение в частта за връщане на исковата молба по всички предявени искове, поставените в изложението въпроси засягат единствено връщането като недопустима на исковата молба по пункт I.1 и пункт II.1 - по предявените главни искове. Първият въпрос касае произнасянето на въззивната инстанция по отношение на приложението на чл.130 ГПК по отношение на главния иск за осъждане на ответника на основание чл.55,ал.1, предложение трето ЗЗД да върне сумата 6 516 000щ.д. - първоначална вноска по договор за лизинг № 82463/31.03.2008г. като дадена на отпаднало основание (п. I.1), а вторият въпрос - към същия извод по отношение на кумулативно съединения втори главен иск по п. ІІ.1 за връщане на сумата 5 117 353.21 щ.д. - събрани обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски претендирани от ищеца като платени на отпаднало основание (чл.55,ал.1,предл. трето ЗЗД) и квалифицирани от съдилищата по чл.59,ал.1 ЗЗД. Поставеният първи въпрос, който както се посочи е относим единствено към връщането на исковата молба по първия главен иск за сумата 6 516 000 щатски долара, не съответства на съществените правни аргументи на въззивната инстанция, поради което не е коректно поставен и няма характеристиката, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не е акцент в мотивите на въззивната инстанция съображението, че с влезлия в сила съдебен акт е прието, че договорът за лизинг е развален с волеизявлението на ответника от 17.01.2014г. Не е съществен аргумент и този, че в настоящия процес ищецът твърди, че договорът не е бил развален от ответника през 2014г., каквото е било твърдението му в предходния процес; че ищецът твърди в настоящата искова молба, че сега с предявяването й отправя волеизявление за разваляне на договора за лизинг; че в настоящата искова молба твърди, че първоначалната вноска по договора за лизинг е вноска за придобиване на собствеността, целта на плащането й не е текущото ползване на вещта, а придобиването й след изтичането на срока на лизинга, поради което, при разваляне на договора няма периодичен характер и подлежи на връщане. В този смисъл въззивната инстанция не е отрекла правилността на изводите на първоинстанционния съд, че по главния иск за връщане на сумата от 6 516 000 щ.д. е ирелевантна точната дата на разваляне на договора и коя от страните го е развалила, доколкото със сила на пресъдено нещо е отречено принципно правото на лизингополучателя да получи връщане на дадената първоначална вноска по лизинга при разваляне на договора. След като видно от диспозитива на влязлото в сила решение по т.д. № 77/2019г. на СГС, ТО, 16 състав, предявеният от „Еър Лазур-Дженерал Авиейшън“ ЕООД /н/ против „Уникредит Лизинг“АД иск „с правна квалификация чл.55,ал.1,предложение трето ЗЗД за връщане на сумата 6 516 000 щатски долара, представляваща първоначална вноска по развален договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008г.“ е отхвърлен, изключена е възможността атакуваното определение за връщане на настоящата искова молба по п. I.1. да е постановено и в отклонение от съдебната практика, на която жалбоподателят се позовава. В този смисъл не е налице и посочената допълнителна предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Изводите на въззивната инстанция в обжалвания понастоящем акт са в смисъл, че въведеният в исковата молба по т.д.№ 77/2019г. на СГС факт, от който произтича спорното материално право и който съставлява основанието на иска, е твърдението, че договорът за лизинг е развален, от който правопораждащ юридически факт, произтича претендираното от ищеца с петитума на исковата молба право да получи даденото по разваления договор - сумата 6 516 000 щатски долара - първоначалната вноска по договора за лизинг на отпаднало основание. Съставът на САС е съобразил, че този иск е отхвърлен (с мотиви, че претендираната да бъде върната в това производство сума от 6 516 000 щатски долара не е дадена от ищеца, не е заплатена, а е била погасена чрез прихващане; че независимо от развалянето на договора, надлежното упражняване на това потестативно право не води до възникване в полза на лизингополучателя на претендираното вземане за връщане на платени лизингови вноски поради правната същност на договора за финансов лизинг, по който лизинговите вноски с настъпил падеж към момента на развалянето на договора, са дължими, независимо от факта на прекратяване на договорната връзка, тъй като насрещните престации по нея са за продължително изпълнение и развалянето на договора има действие занапред, а не обратно действие). При тези констатации в обжалвания понастоящем акт е обосновано, че същото спорно материално право, индивидуализирано чрез същите правни субекти, с идентично съдържание с оглед юридическия факт, от който произтича, т.е. основано на същия правопораждащ юридически факт и посочено в петитума на исковата молба идентично съдържание на претендирано право и вид на търсена защита, при идентичен размер на осъдителния иск за парично вземане, е отново предявено, след като съдът, вече сезиран с този иск, го е отхвърлил с влязло в сила решение. В този смисъл изводите на САС, че основанието и петитумът на иска като предмет на делото по двете дела съвпадат, поради което са обхванати от обективните предели на пресъдено нещо по влязлото в сила решение, по което спорът не може да бъде пререшаван, са в синхрон с т.18 на ТР №1/04.01.2002г. на ОСГК на ВКС и разясненията в т.2 на ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по втория поставен въпрос. Въззивната инстанция е споделила съображенията на първата, че съдът е този, който определя правната квалификация на предявения иск с оглед твърденията на страните и формулирания петитум. Изводите на състава на САС съответстват на константната съдебна практика, закрепена и в мотивите към т.2 на ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, че правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. Поради това отсъства основание за преценка произнасянето по този иск да е в нарушение на диспозитивното начало в процеса (което би довело до недопустимост на съдебния акт поради произнасяне по непредявен иск и би съставлявало директно основание за достъп до касационен контрол). Решаващият състав на въззивната инстанция е споделил и изводите, че по втория главен иск за връщане на сумата 5 117 353.21 щ.д. - обявени от лизингодателя предсрочно изискуеми лизингови вноски за периода след 20.01.2014г. до 01.02.2019г. (които в настоящото производство ищецът претендира в по-малък размер сочейки, че в сумата 5 117 353.21 щ.д., съставляваща предсрочно събрани лизингови вноски за периода след 20.01.2014г., е отразено прихващане на насрещни вземания на „Уникредит лизинг“, които са с падеж 20.10.2014г., но не са били погасени) ищецът обосновава претенцията си като твърди, че: плащането им е извършено от неговия съдлъжник „Петрол холдинг“АД, който е платил сумата на цесионера „КТБ“АД (придобил вземането от лизингодателя с договор за цесия) в рамките на принудителното изпълнение, насочено и срещу длъжника - лизингополучател, като след това „Петрол Холдинг“ е включен в списъка на кредиторите с приети вземания в производството по несъстоятелност на ищцовото дружество, а срещу тези вноски няма ползване на лизинговата вещ, т.е. отсъства насрещна престация. Възприето е становището на първоинстанционния съд, че тези фактически твърдения обосновават квалификацията на този иск по чл.59 ЗЗД. Същевременно въззивният състав е съобразил и обстоятелството, че с диспозитива на решението по т.д.№ 77/2019г. на СГС е отхвърлен и иск на настоящия ищец срещу същия ответник „с правна квалификация чл.59,ал.1 ЗЗД за заплащането на сумата 7 143 454.30 щ.д. за изравняване на неоснователно обогатяване в резултат на заплащане на съдружник на лизингови вноски за периода 20.10.2014г. -11.01.2019г. по развален договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008г.“, който иск е бил основан на твърдението, че е налице неоснователно обогатяване в резултат на непряка престация - ответникът се обогатил неоснователно и тази сума е в резултат на получено плащане от „КТБ“АД по договор за цесия като банката събрала дължимите за период след разваляне на договора вноски от съдлъжника по договора за финансов лизинг „Петрол холдинг“, който я предявил за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на ищеца и тя е включена в списъка на приетите вземания. При съпоставката между така заявената претенция по приключилото и по настоящото дело е споделен изводът, че спорът по иска по чл.59 ЗЗД е вече разгледан и разрешен между страните с формирана по т.д. №77/2019г. на СГС сила на пресъдено нещо. При формулирането на втория въпрос жалбоподателят игнорира изложените в настоящата искова молба по пункт ІІ.1 твърдения за правопораждащите този иск юридически факти - че е налице пряка причинна връзка между обогатяването на „Уникредит лизинг“ и обедняването на ищеца; че след приемане на предявените от „Петрол холдинг“ вземания в производството по несъстоятелност на ищеца, пасивът му е нараснал, срещу което не е получил насрещна престация. При твърдението си за допустимост на иска по чл.59 ЗЗД жалбоподателят не държи и сметка за обстоятелството: че след като самият той посочва, че задълженията му по обявените за предсрочно изискуеми лизингови вноски са изпълнени принудително въз основа на заповед за незабавно изпълнение срещу него като лизингополучател и солидарните длъжници по договора за лизинг; че срещу заповедта не е било подавано възражение от длъжниците, то изпълнителната сила на заповедта за изпълнение е стабилизирана окончателно, а с изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение, всяко възражение на длъжника, че вземането не същества, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК (т.17 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС). Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.