Решение № 281 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3592/2024 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по подадена от А. К. Ч., чрез адв. Л. Ш., касационна жалба срещу решение № 290 от 21. 03. 2024 г. по гр. д. № 1181/2023 г. на ОС - Варна, с което е отменено изцяло решение № 846 от 14. 03. 2023 г. по гр. д. № 3927/2022 г. на РС – Варна и е допусната делба, на основание чл. 34 ЗС, между А. К. Ч. и държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, на недвижим имот – двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], р-н „П.“, к.к. „Ч.“, м. „С.“, със застроена площ от 83 кв.м., разположена в поземлени имоти с идентификатори ***и ***по КККР на [населено място], при квоти: 18 % ид.ч. за държавата и 82 % ид.ч. за А. К. Ч.. С уточняваща молба вх. № 14276/30. 07. 2025 г. съделителят А. Ч. конкретизира, че обжалва въззивното решение само в частта за квотите, като иска квотите между съсобствениците да бъдат определени с размери 58,6735 % за държавата и 41,3365 % за А. Ч., каквато е исковата претенция, а не с размери 18 % за държавата и 82 % за А. Ч.. Правният си интерес от жалбата обосновава с довода, че иска делбата да бъде допусната при заявените от него квоти, както и че всеки съсобственик има интерес квотите в съсобствеността да бъдат определени законосъобразно. Твърди, че държавата е собственик на 58,6735 %, а А. Ч. е собственик на 41,3365 % от имот пл. № ***по КРП от 1990 г., с площ от 600 кв.м., придобит от ищеца на основание договора за дарение от 6. 04. 2005 г., върху който е осъществено строителството, поради което и съгласно чл. 92 ЗС, идентични са и квотите в построената в имотите сграда. С писмен отговор на уточняващата молба вх. № 15446/20. 08. 2025 г. държавата изразява становище за основателност на подадената от ищеца касационна жалба. Подадена е и насрещна касационна жалба от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, срещу решение № 290 от 21. 03. 2024 г. по гр. д. № 1181/2023 г. в частта относно определените от съда квоти в допуснатата до делба двуетажна жилищна сграда, с искане квотите в съсобствеността да се определят с размери 58,6735 % за държавата и 41,3365 % за А. Ч.. Твърди, че квотите в съсобствеността върху сградата следва да се определят по правилото на чл. 92 ЗС, според квотите в съсобствеността върху имота от 600 кв.м., придобит с договора за дарение, върху който е осъществено строителството, в какъвто смисъл са и твърденията на ищеца А. Ч.. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 77 от 09. 01. 2026 г. по гр. д. № 3592/2024 г. на ВКС, 1 г.о., на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, за проверка обосноваността на извода на въззивния съд, че влязлото в сила решение по иска по чл. 440 ГПК касае и построените в имота сгради, както и за проверка правилността на извода на въззивния съд относно правилото, по което следва да се определят квотите в съсобствеността върху сградата, предмет на иска за делба. По основателността на касационната жалба: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № 191/6. 04. 2005 г. А. Ч. придобива по дарение от родителите си имот пл. № ***по кадастралния план на КК „Ч.“ от 1990 г., с площ от 600 кв.м., ведно с находящата се в имота едноетажна постройка от 32 кв.м. След дарението разрушава едноетажната постройка и построява в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 83 кв.м., за което е било издадено разрешение за строеж № 131/17. 02. 2005 г. на името на дарителите и заповед № 131-А/25. 04. 2005 г. С констативен нотариален акт № 5/29. 12. 2005 г. е признат за собственик на жилищната сграда, на основание чл. 92 ЗС. Сградата е въведена в експлоатация през 2007 г., съгласно удостоверение за въвеждане в експлоатация № 124/11. 06. 2007 г. на Община – Варна. През 2008 г. е одобрена първата кадастрална карта за района, на която имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП е нанесен както следва: реална част от 243 кв.м. е нанесена като поземлен имот с идентификатор ***, 345 кв.м. от имота са включени в поземлен имот с идентификатор ***– горска територия държавна собственост (143 кв.м. в североизточната и 202 кв.м. в югозападната част на имота) и 12 кв.м. – в поземлен имот с идентификатор ***, попадащ в урбанизирана територия, с начин за трайно ползване „за второстепенна улица“. Една от границите между поземлен имот ***и поземлен имот ***минава през двуетажната жилищна сграда с идентификатор ***, като 15 кв.м. от нея остават поземлен имот с идентификатор ***. Тоест, след одобряването на кадастралната карта процесната жилищна сграда попада в поземлен имот с идентификатор ***, а 15 кв.м. от нея – в поземлен имот с идентификатор ***. С решение № 1649 от 7. 11. 2017 г. по гр. д. 2511/2016 г. на ОС – Варна, потвърдено с решение № 45 от 13. 04. 2018 г. по в. гр. д. № 77/2018 г. на АС – Варна, влязло в сила на 21. 06. 2019 г., е признато за установено, по предявен от държавата срещу А. Ч. и „Банка ДСК“ ЕАД иск по чл. 440 ГПК, че А. Ч. не е собственик на 345 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***– горска територия, от които: 143 кв.м. – в североизточната част на поземлен имот с идентификатор ***, а 202 кв. в югозападната част на поземлен имот с идентификатор ***. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. Ж. Б. от 12. 07. 2017 г. е прието за установено, че имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП е нанесен както следва в одобрената КККР от 2008 г.: а/. площите от 202 кв.м. и 143 кв.м. от имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП от 1990 г. са включени в поземлен имот с идентификатор ***по КККР от 2008 г. и представляват части от горска територия по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ, част от гора по смисъла на чл. 2 ЗГ,с означение за дъбова гора, и с начин на трайно ползване „за друг вид дървопроизводителна гора“ (в отдел -153 /49,9/ подотдел – 12 /4 по ЛУП от 1997 г., съответно в отдел – 153/82,8 подотдел 12/0,5 по ЛУП от 2007 г.); поземлен имот с идентификатор ***е записан като частна държавна собственост в регистъра към КВС, на основание решение № 153/10. 10. 2000 г. на ПК – Варна; б/. останалата площ от 243 кв.м. от имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП от 1990 г. е нанесена като поземлен имот с идентификатор ***по КККР от 2008 г. и представлява урбанизирана територия по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУТ; в/ частта от 12 кв.м. от имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП от 1990 г., попадаща в поземлен имот ***– за второстепенна улица също е със статут на урбанизирана територия. До 2007 г. имот пл. № ***от 600 кв.м. по КРП от 1990 г. е бил записан като имот частна собственост на А. К. Ч.. Цялата площ на този имот не е залесена към изготвяне на заключението. Не е проведена процедура по пар. 4 ПЗР ЗГ за включване/изключване на земи в/от ДГФ относно описаните имоти. Процесната сграда с идентификатор ***и застроена площ от 83 кв.м. попада в поземлен имот с идентификатор ***, с изключение на 15 кв.м. от нея, които попадат в поземлен имот с идентификатор ***. Държавата не е учредявала в полза на А. Ч. право на строеж на сградата или реална част от нея. При тези данни районният съд е приел, че искът за делба следва да се отхвърли, тъй като ищецът А. Ч. е изключителен собственик на процесната сграда, доколкото тя попада основно в негов имот, а относно попадащите в имота на държавата 15 кв.м. от сградата е приложимо правилото на чл. 97 ЗС – тази реална част е собственост на ищеца. Окръжният съд е приел, че е налице съсобственост между А. Ч. и държавата относно двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***и застроена площ от 83 кв.м. Квотите в съсобствеността следва да се определят в съотношение 18 % ид.ч. (15/83) ид.ч. за държавата и 82 % (68/83) ид.ч. за ищеца. Разпоредбата на чл. 97 ЗС в случая е неприложима, тъй като с влязло в сила съдебно решение е признато за установено между страните по делото, че държавата е собственик на 15 кв.м. от процесната сграда. Решението е неправилно. Законосъобразна е била преценката на районния съд, че в случая е приложима нормата на чл. 97 ЗС. Частта от 15 кв.м. от процесната жилищна сграда, попадаща в държавен имот, не представлява самостоятелен обект на собственост, поради което е собственост на собственика на сградата. Между страните липсва съсобственост – процесната сграда е изключителна собственост на ищеца А. К. Ч. и предявеният иск по чл. 34 ЗС подлежи на отхвърляне. В случай, че държавата оспорва правото на собственост на ищеца върху идеална част от жилищната сграда, ищецът е могъл да защити правото си на собственост върху цялата сграда с предявяване на иск за собственост, какъвто обаче не е предявен. Изводът на въззивния съд в обратен смисъл – за неприложимост на нормата на чл. 97 ЗС, е неправилен, противоречащ на цитираната разпоредба и формираната по прилагането й практика на ВКС, а изводът, че съдебното решение по отрицателния установителен иск за имота касае и сградата и със сила на пресъдено нещо е отречена собствеността на ищеца върху 15 кв.м. от сградата е необоснован (с влязлото в сила решение е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът А. Ч. не е собственик на 345 кв.м. от имота от 600 кв.м., които 345 кв.м. са нанесени като част от поземлен имот с идентификатор ***по одобрената КККР – горска територия, държавна собственост). Доколкото обаче въззивното решение е обжалвано само в частта относно размерите на квотите, но не и в частта, с която имотът е допуснат до делба, като съсобствен, настоящата инстанция не е оправомощена да преценява нито допустимостта, нито правилността на въззивното решение в необжалваната част - с която имотът е приет за съсобствен и подлежащ на съдебна делба. Неправилен е, като противоречащ на материалния закон, изводът на въззивния съд, че квотите на страните в съсобствеността следва да се определят според площта на реалната част от сградата, попадаща в имота на държавата, към останалата реална част от сградата, попадаща в имота на ищеца - 15/83 (18 % ) ид.ч. за държавата и 68/83 (82 %) за ищеца. Този извод не намира опора в закона. Поради невъзможността настоящата инстанция да приложи нормата на чл. 97 ЗС по изложените по-горе съображения, следва да се приложи правилото на чл. 92 ЗС, създаващо законова презумпция, че квотите в сградата съответстват на квотите в съсобствеността върху имота. В случая и с оглед влязлото в сила съдебно решение между ищеца и държавата относно собствеността върху имота от 600 кв., в който е извършено строителството на процесната сграда, делбата следва да се допусне при посочените и от двамата съделители-касатори квоти: 41, 3365 % за ищеца и 58, 6735 % за държавата. Поради уважаване и на двете касационни жалби, разноските за настоящата инстанция следва да останат за сметка на страните, така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,