Определение № 3671 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2963/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. във връзка с чл. 160, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на И. В. И. от гр. Кюстендил срещу определение № 459 от 10.02.2026 г., постановено по адм. дело № 46/2026 г. по описа на Административен съд – Благоевград, с което на основание чл. 159, т. 1 от АПК е: 1) оставена без разглеждане жалбата на И. срещу заповед № РД-04-1054 от 20.11.2025 г. на и.ф. административен ръководител - окръжен прокурор на Окръжна прокуратура – Кюстендил, в частта й, с която е постановен отказ на изплащане на допълнително трудово възнаграждение (ДТВ) на жалбоподателя; 2) прекратено производството по делото. По съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по нея. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 160, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. За да постанови прекратителното определение първоинстанционният съд е обосновал теза, че е сезиран с недопустима жалба срещу неподлежащ на самостоятелен съдебен контрол за законосъобразност по реда на АПК вътрешнослужебен акт по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от същия кодекс на административния ръководител на Окръжна прокуратура – Кюстендил. Съдът е приел, че заповедта не може да се квалифицира като административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Посочил е, че тя има организационен вътрешнослужебен характер, като спорът относно нейната законосъобразност следва да бъде преценен от общите съдилища при възникнал трудов спор, респ. атаката срещу отказа за изплащане на допълнително трудово възнаграждение следва да се реализира по исков ред пред гражданския съд, а не по реда на съдебния контрол по АПК. Позовал се е на най-нова съдебна практика на ВАС (решение № 740 от 23.01.2026 г. по адм. дело № 7655/2025 г. и решение № 739 от 23.01.2026 г. по адм. дело № 5906/2025), изменяща според него досега застъпеното становище по този въпрос. Проверяваното определение е валидно и допустимо, но е неправилно. Действително по правното си естество оспорената пред първостепенния съд заповед представлява вътрешноведомствен акт от категорията на тези по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, но тя попада в изключенията, предвидени в предложение последно на тази разпоредба, поради което подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на АПК. В случая не става въпрос за спор, който може да бъде разрешен по общия исков ред от гражданския съд по силата на уреденото в чл. 229 от Закона за съдебната власт субсидиарно прилагане на Кодекса на труда. Претендираната сума за допълнително трудово възнаграждение не е дължима сума по трудово правоотношение. Възможността административният ръководител да нареди изплащане на сума за допълнително материално стимулиране не е безусловна, а е право на негова преценка, възникващо в условията на дискреция, съобразно постигнати високи резултати – текущо или по конкретни задачи. Както правилно в този контекст е посочил частният жалбоподател, с акта на отпускане или неотпускане на ДТВ административният ръководител на орган на съдебната власт упражнява правомощие, делегирано му от Висшия съдебен съвет в качеството му на административен орган. Касае се до упражняване на властническо правомощие, макар и в сферата на определяне на парична престация за положен труд, тъй като административният ръководител по силата на делегираното му правомощие и в рамките на приложимите нормативни разпоредби и решения на ВСС едностранно определя отпускането и размера на допълнителното трудово възнаграждение. Волеизявлението в заповедта е на административен ръководител на орган на съдебната власт, овластен с конкретно правомощие по силата на приетите от Пленума на Висшия съдебен съвет Правила за определяне и заплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения, в резултат на което пряко се засягат правата и законните интереси на съответния съдия, прокурор или следовател, което обуславя и правният интерес на магистрата от обжалване на заповедта на административния ръководител. Упражняването на правомощието за определяне (респ. неопределяне) на ДТВ е от позицията на административен орган, а използваната от него техника за осъществяване на изпълнително-разпоредителната дейност предполага сукцесивно проявление на юридическите факти, с които се осъществява правната промяна. По тези съображения обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото се върне на същия състав на Административен съд – Благоевград за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата на И. срещу процесната заповед. За пълнота трябва да се посочи, че цитираните от първоинстанционния съд два съдебни акта на тричленен състав на ВАС (и двата подписани с особено мнение от председателя на състава), са изолирани и не кореспондират с преобладаващата до момента (вкл. и на петчленни състави на ВАС) съдебна практика на Върховния административен съд касателно административно-правният характер на правоотношенията и допустимостта на самостоятелен съдебен контрол по реда на АПК, а не по гражданскоправен ред, която практика настоящият съдебен състав изцяло споделя. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. първо, предл. второ във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение