Определение № 2672 от 18.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1593/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Лиди-Р“АД, чрез законов представител, срещу определение № 1617 от 18.06.2025г. по в.ч.гр.д. № 3206/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането на дружеството да бъде освободено от внасянето на държавна такса в размер на 15 лева по частна жалба № 7086/14.03.2025г. Сочи, че с обжалваното опредление съставът на САС е признал, че има право на освобождаване от такса, но неправилно е преценил финансовите възможности на дружеството и е отказал да го освободи. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Преди да се произнесе по същество на искането на молителя за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса съставът на САС е установил, че връченото на частния жалбоподател разпореждане от 22.04. 2025г. с указания да представи доказателства за финансовото си състояние, съдържащи най-малко препис от ГФО за 2023г. и ако има изготвен такъв за 2024г., както и доказателства за финансовото състояние на неговите акционери / ГФО за 2023г. и 2024г., ако са юридически лица, и декларации по чл.83, ал.2ГПК, ако са физически лица/, е останало неизпълнено. Съобразено е, че по отношение на търговските дружества няма предвидена аналогична на нормата на чл.83, ал.2 ГПК възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, приложима само спрямо физическите лица, за които се признава от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса. Посочено е, че държавна такса от юридически лица не се дължи само когато става въпрос за спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз, какъвто не е настоящият случай. Наред с това, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, съответно цитирана, според която в определени случаи задължението за внасяне на държавна такса може да се превърне в непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството. Изложено е, че при преценка възможността на дружеството да заплати следващата се държавна такса се преценяват фактори като размер на таксите според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособност на юридическото лице, стадий на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. Посочено е, че така даденото от съставите на ВКС разрешение на разглеждания въпрос е съобразено с практиката на ЕСПЧ и СЕС /напр. Решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел“ООД срещу България, Решение от 26. 07.2005г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, Решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша/, в която е признато правото на юридически лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса. Изхождайки от дадените в практика на СЕС и ВКС критерии, свеждащи се конкретно до преценка предмета на спора, доколкото има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защити позицията си по делото, както и размера на разноските, които трябва да се платят предварително и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие, въззивният съд е приел за неоснователно искането на частния жалбоподател за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса в размер на 15.00 лв., доколкото не се установява същото да е непропорционално, както и да представлява прекомерна финансова тежест. Изложените в тази връзка аргументи са, че няма данни частният жалбоподател да се намира в толкова лошо финансово състояние, че изискването за авансово плащане на държавна такса в размер на 15 лева да представлява непреодолимо ограничаване на достъп до съд, накърняващо самата същност на това право. Въззивният съд е установил също така, че дружеството е с капитал над 6 000 000 лв., няма данни да е спряло търговската си дейност, макар след 2019 г. да не е изпълнявало задължението си да обявява ГФО. Освен това, според съда, не може да се заключи, че акционерите му също нямат възможност да финансират заплащането на държавна такса от 15 лева. Настоящият състав на ВКС намира частната жалба за неоснователна. Единственото оплакване в същата не отговаря на правната воля на съда, който е изходил от принципната възможност за освобождаване на юридическите лица от задължението за заплащане на държавна такса при определени условия, каквито обаче не е намерил за установени по отношение на „Лиди-Р“АД. По делото действително липсват данни, от които да се направи извод за затрудненото финансово състояние на търговското дружество, както и на акционерите му, препятстващо заплащането на дължимата в случая държавна такса от 15.00 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение