Определение № 381 от 15.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 211/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Х. и Е. Е. Х. чрез пълномощника им адвокат П. П. против решение № 197 от 20.10.2016 г. по гр.д. № 319 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е потвърдено решение № 252 от 29.03.2016 г. по гр.д. № 2734/2015 г. на Районен съд-Шумен за уважаване на предявения от Г. З. М. против М. Р. Х. и Е. Е. Х. ревандикационен иск по отношение на дворно място, представляващо УПИ III-131 от кв.41 по плана на [населено място], [община], с площ 742 кв.м., заедно с построената в него къща с площ 80 кв.м. и стопански постройки: хамбар с площ 16 кв.м. и превня с площ 40 кв.м., като на основание чл.537, ал.2, изр.3, хип.1 ГПК е отменен издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт № 148, том I. дело № 515/2010 г. на нотариус К. М.. Г. З. М. е подал чрез пълномощника си адвокат И. Т. по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Шуменският окръжен съд е приел, че ищецът е единствено дете на своите родители, съответно след смъртта на последните, придобитият от тях приживе имот/процесния/ е станал негова индивидуална собственост, а ответниците признават факта, че към настоящия момент владеят имота. Като основание за осъществяваното владение М. Х. заявява, наличие на договор за покупко-продажба на имота, защото го била платила и дала 10 000 лв. По делото е представен писмен договор, наименован „договор за покупко-продажба на имот, находящ се в [населено място], [улица], [община]”, но същия не е в изискуемата от закона нотариална форма /чл.18 ЗЗД/, поради което няма транслативно действие, съответно правото на собственост не е преминало в патримониума на ответниците. По отношение заявеното възражение за придобиване на имота по давност, съдът е приел, че същото е преклудирано, тъй като е заявено за пръв път във въззивното производство. Изложил е съображения обаче, че дори да се приеме, че страната своевременно е депозирала възражение за придобивна давност, то по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства досежно наличието на елементите на фактическия състав на соченото придобивно основание - не е установена началната дата на осъщестяване на фактическа власт върху имота от страна на ответниците, съответно десегодишен срок, през който същите да са упражнявали фактическа власт. В представения по делото предварителен договор 30.12.2004 г. и писмен договор за покупко-продажба от 28.10.2005. липсва клауза за предаване владението върху имота. Липсват и свидетелски показания в смисъл, че ответниците са владяли имота десет години. Напротив, свид. П.Г. /съпруга на ищеца/ сочи, че няколко години след сключване на предварителния договор ответниците купили една съседна къща, където се настанили и после разбрала, че се били настанили и в процесния имот. Същата сочи и че с ищеца продължавали да заплащат данъците за имота. Обстоятелството, че ответниците са заплатили след постановяване на пъровинстанционното решение по делото, Т. и ДНИ за четири години назад, не налага извод за изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност. Дори владението да им е предадено през 2004 г. или през 2005 г./за което обстоятелство липсват каквито и да е доказателства/, то до снабдяването с констативния нотариален акт, не е изтекъл предвидения в закона десетгодишен давностен срок. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1) всяко несъгласие на ответник срещу заведен иск, различно от признаване на фактическите и правни основания на иска, представлява ли възражение срещу иска; 2) за възражението достатъчно ли е ответника да изложи фактически основания, които изключват исковата претенция; 3) задължително ли е при оспорване на иска ответникът да формулира прецизна правна квалификация или въз основа на изложените факти е задължение на съда да прецени правната квалифика;ция и приложимия закон /правен институт/, чрез който се търси защита; 4) правната формулировка на възражение на ответната страна, респ. и на ищцовата страна, преклудират ли се по реда на чл.121, ал.1 ГПК 5) допустимо ли е страната да прецизира /променя/ правната формулировка на възражението си до приключване на делото пред първата инстанция; 6) допустимо ли е страната да прецизира /променя/ правната формулировка на възраженията си пред въззивната инстанция; 7) ответникът по ревандикационен иск моли да представи констативен нотариален акт за имот, придобит по давност и това покрива ли изискванията за възражение за придобивна давност. Макар въззивният съд да се е произнесъл по посочените въпроси, същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, дори и изводите на съда да са в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, тъй като въпросите касаят само мотивите, че ответниците по иска /настоящи касатори/ не са заявили възражение за придобивна давност пред първоинстанционния съд. Независимо от този си извод обаче, въззивният съд е разгледал възражението по същество и го е приел за неоснователно, тъй като не е доказано изтичането на десетгодишния давностен срок за придобиване правото на собственост. Спрямо този извод на съда липсват доводи в касационната жалба, от което следва, че допускането на касационно обжалване по поставените въпроси не би рефлектирало върху изхода на правния спор. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение