Определение № 7721 от 10.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6445/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/.

Образувано е по две частни жалби, както следва:

1. на „Булгартрансгаз“ ЕАД със седалище гр. София, чрез процесуалния му представител юрк. Димитрова, срещу определение № 9036 от 15.03.2025г., постановено по адм. дело № 179/2023г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, с което на основание чл. 159, т. 4 АПК е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу виза за проектиране № САГ21 – ГР00 – 184/4/ от 29.04.2021г., издадена от главния архитект на Столична община /СО/, с която на основание чл. 140, ал. 3 и чл. 12 ал. 3 ЗУТ и чл. 2 ал. 1 т. 1 и чл. 11 ал. 1 от Наредба № 19 от 25.10.2012г. за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението е допуснато инвестиционно проектиране на едноетажна селскостопанска постройка за съхранение на селскостопанска продукция и инвентар, в това число и помещение за обитаване с площ от 70 кв.м., намиращо се в Пи идентификатор № 29430.4718.41 по кадастралната карта /КК/ на [населено място], м. „[заличен текст]“, район „Нови Искър“ на СО, собственост на Л. Д. В. и С. И. В. и

2. на „Булгартрансгаз“ ЕАД със седалище гр. София, чрез процесуалния му представител юрк. Иванов, срещу определение № 13640 от 18.04.2025г., постановено по адм. дело № 179/2023г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, с което на основание чл. 246 ГПК във връзка с чл. 144 АПК е отхвърлено искането му за изменение на постановеното определение № 9036 от 15.03.2025г. по делото в частта му за разноските.

В частната жалба срещу определение № 9036 от 15.03.2025г. се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209, т. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Навежда съображения, че при твърдение за нищожност на оспорен административен акт, правния интерес от оспорването следва да се преценява към момента на подаване на жалбата, независимо от това дали оспорения административен акт е влезнал в сила. Твърди, че е оспорил визата именно с твърдения за нищожност. Излага подробни съображения за това, че с оспорената виза се засягат законни права и интереси на дружеството, тъй като ще се препятства упражняването на сервитутното му право по чл. 64 от Закона за енергетиката /ЗЕ/. Иска оспореното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски.

В частната жалба срещу определение № 13640 от 18.04.2025г. се твърди, че изводите на съда за това, че делото разкриваправна и фактическа сложност обосноваваща присъденото възнаграждение по Наредба № 1 от 2004г. за размерите на адвокатските възнаграждение са неправилни, постановени в противоречие със закона и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навежда съображетния, че съдът не е преценил правилно и предвид всички компоненти фактическата и правна сложност на делото. Посочва и че предвид това, че по делото не е проведено открито съдебно заседание, то определеният размер на възнаграждеиието за адвоката е следвало да бъде определен по чл. 9 ал. 1 от Наредба № 1 от 2004г. Най – накрая твърди, че съгласно решение на СЕС е допустимо и намаляването на адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен от наредбата по чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Иска и това определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се изменя определение № 9036 от 15.03.2025г. в частта за разноските.

Ответникът главният архитект на СО не изразява становище по частните жалби.

Ответниците Л. В. и С. В., чрез процесуалния си представител адв. С., изразяват становище за неоснователност на двете частни жалби. Претендира разноски по чл. 38 от Закона за адвокатурата /ЗА/ и за настоящата инстанция.

И двете частни жалби са подадени в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, адресат на оспорените определения и срещу съдебни актове, подлежащи на касационен контрол, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество са неоснователни.

За да постанови оспореното определение № 9036 от 15.03.2025г. по делото, АССГ е приел, че жалбоподателят не е от кръга на заинтересованите лица по чл. 131, ал. 2 ЗУТ, за които е признато право на оспорване на визата за проектиране, тъй като към датата на издаването на оспорената виза не притежава съответни права, включително сервитутно право върху имота, предмет на визата. Посочил е, че такова право възниква по силата на чл. 64 от ЗЕ при наличието на две комулативни предпоставки, които към момента на издаване на визата не са били налице. Приел е, че по отношение на жалбоподателя сервитутното право е възникнало след 08.04.2022г., като то определя заинтересоваността му по отношение на бъдещи издавани актове, но не и по отношение на тези, които са вече издадени и влезнали в сила. По тези съображения е приел, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от оспорване на визата, оставил е без разглеждане жалбата му и е прекратил производството по делото.

За да постанови оспореното определение № 13640 от 18.04.2025г. по делото съставът на АССГ е приел, че предвид това, че процесуалният представител на жалбоподателите в първата инстанция е осъществил представителство на две лица от една страна, а от друга наличието на фактическа и правна сложност на спора, предвид вида и обема на относимата нормативна уредба и съдебна практика, съобразно чл. 2 ал. 2 и във връзка с чл. 8 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1 от 2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, е обосновано присъждането на възнаграждението в размер на 1250 лева за представителството на всеки от заинтересованите страни или общо сумата от 2500 лева. Поради и това е направил извод за липса на предпоставки за изменение на определението в частта по разноските, като е изтъкнал и че в проведеното производство жалбоподателят „Булгартрансгаз“ ЕАД не е направил и възражение за прекомерност. Поради това е отхвърли искането за изменение на определението в частта за разноските.

Определение № 9036 от 15.03.2025г. е правилно.

В случая оспореният в производството акт е виза за проектиране по чл. 140, ал. 3 от ЗУТ, съгласно която разпоредба визата се съобщава на заинтересованите лица по чл. 131 от ЗУТ. С оглед на това към датата на издаване на процесната виза за проектиране изх. № САГ21-ГР00-184/4/ от 29.04.2021г., заинтересовани лица по смисъла на чл. 131, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, на които е следвало да бъде съобщена, са единствено заявителите Л. В. и С. В., в качеството им на собственици на имот с идентификатор 29430.4718.41. Към датата на уведомяване на „Булгартрансгаз“ ЕАД за издадената виза, както и към датата на подаване на жалба от дружеството, тази виза е била влязла в сила, т.е. вече е бил налице стабилен административен акт. Нещо повече, в конкретния случай по делото безспорно се установява също така, че въз основа на тази влязла в сила виза за проектиране е било издадено и разрешение за строеж № 8 от 26.01.2022г. от главния архитект на СО - район „Нови Искър“, влязла в сила на 02.03.2022 г. В тази връзка е правилен извода на първоинстанционния съд, че към датата на издаване на процесната виза за проектиране „Булгартрансгаз“ ЕАД не е бил от кръга на заинтересованите лица по чл. 131, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, за които изрично в специалната разпоредба на чл. 140, ал. 3 от ЗУТ е предвидено съобщаване на визата за проектиране. Това е така, тъй като към датата на издаване на визата - 29.04.2021г., за „Булгартрансгаз“ ЕАД не е възникнало все още сервитутно право по отношение на имот с идентификатор 29430.4718.41, независимо от обстоятелството, че върху този имот вече е била определена сервитутна зона с ПУП – ПП за „Междусистемна газова връзка България – Сърбия на територията на Република България“, одобрен със заповед № РД-02-15-156 от 13.11.2015г. на заместник - министъра на регионалното развитие и благоустройството. В съответствие с приложимата в случая разпоредба на чл. 64, ал. 4, т. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, правилно съставът на АССГ е приел, че за да възникне сервитут, следва да са налице две кумулативни предпоставки – 1. влязъл в сила ПУП, с който се определя местоположението и размера на сервитутната зона в засегнатите имоти и 2. титуляра на сервитута да е изплатил или внесъл еднократно обезщетение, определено по реда на чл. 210 и чл. 211 от ЗУТ на разположение на собственика и на носителите на други вещни права върху засегнатия имот. Правилен е извода на съда, че към датата на издаване на спорната виза за проектиране е била налице само първата законова предпоставка за възникване на сервитутното право – влязъл в сила ПУП – парцеларен план, без обаче да е налице втората кумулативно изискуема предпоставка. При така установеното по делото настоящата съдебна инстанция приема, че сервитутното право на „Булгартрансгаз“ ЕАД по отношение на имот ПИ №29430.4718.41, предмет на оспорената виза за проектиране, е възникнало на датата 08.04.2022г., когато е внесено определеното обезщетение, т. е. след влизане в сила на визата за проектиране № САГ21-ГР00-184/4 от 29.04.2021г. Предвид изложеното е правилен извода на АССГ, че към момента на издаване на визата за проектиране „Булгартрансгаз“ ЕАД не е бил сред заинтересованите лица, на които е следвало да бъде съобщена визата, както и не е разполагал с активна легитимация да я оспори. Подадената от „Булгартрансгаз“ ЕАД жалба на 03.01.2023г. срещу влязлата в сила виза за проектиране е била недопустима, както правилно е приел и първоинстанционния съд /В този смисъл и решение № 13493 от 11.12.2024г. по адм.д. № 9763/2024г. по описа на ВАС/.

По изложените съображения това оспорено определение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Оспореното определение № 13640 от 18.04.2025г. е също правилно.

В производството пред първата инстанция е претендирано присъждане на адвокатско възнаграждение в размер определен от съда на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съобразно посочената разпоредба при осъществено представителство по този ред на адвоката се дължи адвокатско възнаграждение съобразно наредба № 1 от 2004г. за възнагражденията за адвокатска работа /променено заглавие от ДВ бр. 14/2025г./. Законовата разпоредба на чл. 38 ал. 2 ЗА въвежда изискване за присъждане на възнаграждението съобразно минималните размери по наредба № 1 от 2004г., което в случая е сторил и съдът. Въпреки това съдът е изложил съображения за това, че делото разкрива правна и фактическа сложност, която обосновава присъждането на възнаграждение и то в минималния по наредбата размер. Следва да се посочи в тази връзка, че в случая макар и да не е било проведено открито съдебно заседание, то е била налице процесуална активност на процесуалния представител на заинтересованите страни с представяне на становища и доказателства във връзка със спора. Освен това съдът правилно е посочил, че в предвидения за това срок не е било направено и възражение за прекомерност, като в съответствие със закона е посочил, че предвид правната и фактическа сложност на спора, възнаграждението от 1250 лева, за процесуално представителство на всяка от заинтересованите страни, е в рамките на минималния размер съгласно чл. 8 ал. 2 т. 1 от наредба № 1 от 2004г., за представителство по дела по закона за устройство на територията, от която категория е настоящия спор. Съгласно чл. 38 ал. 2 ЗА право на това възнаграждение има адвоката, като в случая то е присъдено именно в полза на адвоката, процесуален представител на заинтересованите страни по делото в първата инстанция. Поради това настоящият състав намира, и че оспореното определение № 13640 от 18.04.2025г. също следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Искането на процесуалния представител на ответниците по касация Л. В. и С. В. за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 143, ал. 3 и 4 АПК за представителство на всеки един от тях, като основателно следва да бъде уважено в рамките на минималното такова по чл. 8, ал. 2 т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като същото следва да бъде присъдено съгласно чл. 38 ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ответниците по касация, а именно в полза на адв. М. Спасов.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,