Определение № 504 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 891/2020 г.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. срещу решение № 1473/09.12.2019 г. по в. гр. д. № 1581/2019 г. на Варненски окръжен съд, ГО, 4 състав, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 2645/13.06.2019 г. по гр. д. № 16850/2018 г. на Варненски районен съд в частта му за осъждане на касатора да заплати на С. В. О. сумата от 3000 евро. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и очвидно неправилно. Изложени са оплаквания, че въззивната инстанция е възприела различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация едва с решението си, без да даде указания относно подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта от ангажиране на доказателства. Сочи се още, че обжалваният акт не почива на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса: „Следва ли въззивният съд, след като е приел различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, да обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон и да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, като укаже на страните необходимоста да ангажират съответни доказателства?” В срока за отговор ищецът С. О. не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: Ищецът С. В. О. твърди, че е упълномощил ответника Д. К. Д. да сключва от негово име и за негова сметка договори за придобиване на недвижими имоти в Република България; че на 12.07.2013 г. ответникът сключил договор с трето лице, съгласно който третото лице е поело задължение да обедини два апартамента и ателие в сграда в [населено място] в едно жилище и да го продаде на ищеца срещу уговорена цена, като ответникът, действайки като пълномощник на ищеца, е заплатил на насрещната страна по договора сумата от 3000 евро, предоставена от ищеца. На 30.09.2014 г. ответникът е сключил с третото лице анекс за прекратяване на договора, като сумата от 3000 евро била върната на ответника. Доколкото към момента на предявяване на иска Д. не е възстановил горната сума, ищецът счита, че ответникът му дължи сумата от 3000 евро. Ответникът Д. Д. е признал, че е получил от ищеца сумата от 3000 евро и че е платил същата при подписване на първия предварителен договор. Но е оспорил иска, в смисъл, че сумата от 3000 евро не била върната, въпреки, че е направил изявление за обратното. А в последствие, в първото по делото заседание е направил твърдение, че сумата от 3000 евро била прихваната като плащане по сключения след прекратяването на договора от 12.07.2013 г. нов предварителен договор от 30.09.2014 г. за продажбата на същия имот с „Пропърти инвест 2014“ ЕООД, гр. Варна - собственик на имота към онзи момент, въпреки че в новия предварителен договор липсва такава клауза. Въззивният съд е приел за установено, че с пълномощно с нотариално заверени подписи и съдържание ищецът е упълномощил ответника да сключва от негово име и за негова сметка договори за придобиване на недвижими имоти в Република България. На 12.07.2013 г. ответникът, като пълномощник на ищеца, сключил с М. И. договор, наименован „договор за депозит“, по силата на който И., като носител на вещното право на строеж върху апартаменти № 1 и № 2 и ателие № 3 на втори етаж в сграда в строеж, находяща се в [населено място], [улица], е поела задължение да обедини двата апартамента и ателието в едно жилище, след което тя или посочено от нея юридическо лице да продадат на ищеца новообразувания имот срещу сумата от 163000 евро. При сключването ответникът е заплатил на насрещната страна по договора сумата от 3000 евро, която сума е била предоставена от ищеца във връзка с изпълнение на задълженията по договора. Установено е, че на 30.09.2014 г. е сключен анекс към договора от 12.07.2013 г., с който действието му е прекратетно, като в анекса е отбелязано, че всички изплатени суми по договора са върнати и страните нямат претенции една към друга. Въз основа на твърденията в исковата молба окръжният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, както е възприела първата инстанция. Въпреки това е прието, че първоинстанционният съд е изследвал всички елементи от фактическия състав на предявения иск, като ответникът е осъществил защитата си в производството по наведениете от ищеца твърдения, поради което районният съд е разгледал иска за заплащане на сумата от 3000 евро така, като е предявен, но му е дал неточна правна квалификация, поради което не са налице предпоставки за обезсилване на първоинстанционното решение, а само за промяна на дадената правна квалификация. Въз основа на данните по делото, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е основателна, тъй като страните са били обвързани от устен договор за поръчка, съгласно който ответникът се е задължил да купи от името на ищеца имот в [населено място]; ответникът е получил сумата 3000 евро, необходима за изпълнение на поръчката, сключил е предварителния договор от 12.07.2013 г. от името на ищеца и е заплатил предоставената му сума от 3000 евро. Доколкото след прекратяване на предварителния договор сумата е била върната на ответника и той не е дал дължимия отчет на своя доверител, въззивният съд е приел, че с исковата молба поръчката е оттеглена от доверителя, като прекратяването е с действие занапред и не освобождава довереника от задължението му по чл. 284, ал. 2 ЗЗД да даде отчет за извършеното в изпълнение на договора за поръчка. За недоказано е прието възражението на ответника, че процесната сума е била прихваната като плащане за нов предварителен договор за покупко-продажба на същия имот, сключен след прекратяване на договра от 12.07.2013 г. При така очертаните рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По поставения въпрос не се установява противоречие с т.р. №1/13г. на ОСГТК, съгласно което при нова квалификация на спорното право, съдът е длъжен да даде указания за соченето на доказателства за релевантни факти, които са останали извън предмета на доказване. В случая още с доклада по делото първоинстанционният съд е дал указания на ответника, че следва да докаже, че е изправна страна по договора за поръчка, т.е. че е изпълнил задълженията си. Това е основното процесуално задължение на ответника и в двата случая на правна квалификация на спорното материално право, извършена веднъж от първа инстанция и втори път от въззивния съд. Освен това възражението на ответника, че не е получил върнатата сума от 3000 евро, въпреки че е направил такова писмено изявление от името на доверителя, влиза в противоречие с принципа, че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. А в случая ответникът иска отхвърляне на иска поради обстоятелството, че е договарял във вреда на представлявания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване за развитие на правото, защото липсват обстоятелства за изменение на разрешенията, дадени с т.р. 1/13г. на ОСГТК, и освен това касаторът не сочи кои норми и поради какви причини се нуждаят от ново тълкуване. Не се установява и съществуването на „очевидна неправилност“, тъй като липсва противоречие в мотивите на въззивното решение, които да са резултат от нарушение на правилата на правната и формална логика, а такива не се сочат и от ответника. Воден от горното, състав на ВКС ІІІ ГО