Определение № 1526 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5155/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. С. Г. срещу определение № 717 от 25.09.2023 г., постановено по в. гр. д. № 496/2022 г. по описа на Окръжен съд – София, с което е изменено решение № 380/22.06.2023 год. по гр.д. № 496/2022 год. на СОС в частта за разноските, като са осъдени М. Н. И. и Г. С. К. да заплатят на В. С. Г. допълнително/освен присъдените с решението 7453 лева/, сумата 820 лева, представляваща направени по делото разноски, на основание чл. 248 от ГПК, като е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК, подадена от В. С. Г. за изменение на постановеното решение за разликата над 8273 лева до пълния претендиран размер на разноските. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното определение и е направено искане за отмяната му. Поддържа се, че съдът неправилно е определил размера на дължимите се на жалбоподателката разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение, тъй като не е взел предвид, че съделителката М. И. е предявила девет различни оценяеми осъдителни иска, всеки с различна цена, а Г. К. е предявила други общо тридесет на брой оценяеми осъдителни иска, всеки от които е с различна цена и се основава на различни правопораждащи факти, поради което и е постановил определението си в противоречие с чл. 2, ал. 5 във вр. с чл. 7, ал. 2 и ал. 4 от Наредба №1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срок няма постъпил отговор на частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от надлежна страна /ищец по делото/ и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 380 от 22.06.2023г. по гр.д. № 496/2022г. на Софийския окръжен съд е: -потвърдено решение № 42 от 04.06.2020 год. по гр. дело № 720/2018 год. по описа на РС-Пирдоп, в частта, с която в дял на Г. С. К. на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК са поставени дворно място, съставляващо УПИ *** в кв. *** по плана на населено място], ведно с изградените в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 84 кв.м.; второстепенна едноетажна постройка със застроена площ 31 кв.м.; второстепенна постройка - навес с оградни стени със застроена площ 32 кв.м.; второстепенна постройка - масивен гараж с лятна кухня със застроена площ 21 кв.м., всички с пазарна цена общо 106 274 лева; -отменено решението на районния съд в частта относно определеното парично уравнение на дяловете на съделителите, като вместо него Г. К. е осъдена да заплати на М. И. сумата от 34 284 лв., а на В. Г. сумата от 34 427,50 лв. за уравняване на дяловете им от допуснатите до делба имоти; -отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която В. Г. е осъдена да заплати на М. И. сумата 4 293,04 лева, представляваща стойността на претендирани подобрения в делбения имот, ведно със законната лихва, както и в частта, с която съдът е извършил прихващане със стойността на дължими от В. Г. суми за подобрения с нейни вземания за уравнение на дяловете и за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като вместо него са отхвърлени претенциите за подобрения на М. И. и Г. К. срещу В. Г. до признатите от съда размери - за М. И. до размера от 4953 лв. и за Г. И. до размера от 8088 лв., с които районният съд е извършил прихващане, както и са осъдени М. И. и Г. К. да заплатят на В. Г. обезщетения по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Със същото решение М. И. и Г. К. са осъдени да заплатят на В. Г. сумата 7 453 лв., представляваща направените по делото разноски. В. К. е поискала въззивният съд да измени решението си в частта му за разноски, като й се присъдят всички направени от нея разноски. М. И. и Г. К. са оспорили молбата. С обжалваното определение молбата по чл. 248 ГПК е уважена частично. Прието е, че съгласно чл. 355 от ГПК по присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78 ГПК. Относно дължимите се в първоинстанционното производство разноски, съдът е приел че предвид основателността на претенциите на В. Г. по чл.31, ал.2 ЗС, то останалите съделители й дължат разноски за адвокатско възнаграждение за защита по тези искове в размер на 322,40 лв. За да се произнесе по разноските, касаещи претенциите по чл. 346 ГПК, съдът е посочил, че М. И. е предявила по реда на чл. 346 ГПК претенции по сметки срещу В. Г. в размер на 8 675лв. Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. В случая интересът възлиза на 8675 лв., поради което минималното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 597 лв. Г. К. е предявила по реда на чл. 346 от ГПК претенции по сметки срещу В. Г. в размер на 14 750 лв. и размерът на минималното адвокатското възнаграждения е 972,50 лв. или дължимото адвокатско възнаграждение от двете съделителки се равнява на общо 1569,50 лв. Съдът е посочил, че съделителката Г. не претендира адвокатско възнаграждение над минималния размер, но го изчислява погрешно, като претендира отделно адвокатско възнаграждение по претенцията по всеки пункт от подобренията. В обжалваното определение е прието, че разноските в производството по в.гр.д. № 659/2020 год. по описа на СОС са от общо 2559 лв., а по гр.д. № 2973/2021 год. на ВКС са 2002,80 лв. и те се дължат на ищцата. За производството по в.гр.д. № 496/2022 год. по описа на СОС съдът е счел, че дължимото адвокатско възнаграждение от съделителките К. и И. съобразно размера на отхвърлените претенции по сметки е от общо 1569,50 лв. по изложените по-горе съображения. Отделно от това за проведеното трето открито съдебно заседание по делото на 10.05.2023 год. на съделителката В. Г. се дължи допълнително възнаграждение по чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. от 250 лв. или адвокатско възнаграждение е от общо 1819,50 лв. Направен е извод, че общият размер на разноските, които останалите съделителки следва да заплатят на молителката за производството пред всички съдебни инстанции е 8273 лв., като с решението са присъдени 7 453 лв., поради което и молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК е частично основателна и на В. Г. следва да се присъдят още 820 лв. разноски. В останалата част молбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При така установеното, настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна. Спорен пред настоящата инстанция е въпросът за дължимостта на разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на общо 1291 лв. за първоинстанционното производството, както и 2 350 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по гр.д. № 496/2022г., представляващи разликата между присъдените такива от въззивния съд и претендираните от страната, като се поддържа, че при присъждане на разноските въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл. 2, ал. 5 във вр. с чл. 7, ал. 2 и ал. 4 от Наредба №1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК и по него ВКС действа като въззивна инстанция при условията на пълен въззив, поради което и предвид разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията на чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат, а съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. Следователно при произнасянето си по частната жалба настоящият състав следва да съобрази и въведеното от ответниците възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Според разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно с оглед на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност по делото, като с оглед приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело C- 438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а тези размери могат да служат единствено за ориентир. В случая се касае за делбено производство, във втората фаза на което са били предявени и разгледани претенции за възлагане, както и такива по сметките, във връзка с които са събирани доказателства и по които претенции пълномощникът на жалбоподателката е изготвял обосновани становища и е осъществявал защита. По първоинстанционното дело в двете му фази са били проведени общо седем открити съдебни заседания, като в едно от тях ход не е бил даден, а в едното от тях делото е било отлагано заради дадена възможност за постигане на спогодба, а във въззивното производство по гр.д. № 496/22г. са проведени три съдебни заседания. Съобразявайки обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, както и съобразявайки подлежащата на анализиране нормативна уредба и съдебна практика, настоящият състав намира, че присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение за защитата по първоинстанционното дело и по гр.д. № 496/2022г. по описа на Окръжен съд - София е съответно на фактическата и правна сложност на спора. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС, Първо гражданско отделение, намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Предвид приетото в решение от 25.01.2024г. по дело C- 438/22 на СЕС, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, то ирелевантно за спора е дали съдът правилно е изчислил размера на минималното адвокатско възнаграждение, приемайки, че всяка една от ответниците по делото е предявила по един иск, а не по повече от един обективно съединени иска, за защитата по всеки от които се дължи отделно възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение