Определение № 437 от 23.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2489/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. З. срещу решение №346 от 26.07.2019 г. по в.гр.д.№350/2019 г. на ОС Плевен. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №489 от 13.03.2019 г. по гр.д.№6182/2017 г. на РС Плевен, с което са отхвърлени предявените от М. М. З. срещу „Банка Пиреос България“ АД искове за установяване нищожността на договорна ипотека върху недвижим имот, обективирана в нотариален акт №194, т.I, рег.№1126, д.№73/2006 г. на нотариус Жени М., поради противоречие със закона – липса на тъждество на обезпеченото вземане и липса на тъждество на ипотекирания имот и поради накърняване на добрите нрави. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, фактите на които се основават и доказателствата за тях. 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно или по искане на страна да допусне съдебна експертиза при наличие на неясни, взаимоизключващи се изводи в заключението на вещото лице в първоинстанционното производство, както и в случаите, когато се налага събирането на доказателства за прилагане на императивна материалноправна норма. 3. Добрите нрави съдържат ли се в нормативните разпоредби. 4. При предявен иск за нищожност на договор за ипотека поради накърняване на добрите нрави, констатациите на съда, че не са нарушени правни норми, уреждащи ипотечното право, води ли до извод, че не е налице накърняване на добрите нрави. 5. В противоречие с морала и добрите нрави ли е ипотекарният длъжник, обезпечил с ипотека върху собствен недвижим имот вземане за чуждо задължение, да не бъде запознат с характера и целта на договора за банков кредит, със срока за издължаване, с условията на договора, уреждащ допълнителни такси и комисионни и увеличаване на лихвения процент. 6. Налице ли е накърняване на добрите нрави, когато договорът за ипотека е с неопределен/неопределяем срок на действие и възможност за неограничено удължаване на срока. 7. Действителен ли е договорът за ипотека в който падежът на вземането е неизвестен, неопределен или неопределяем. 8. Допустимо ли е да се приеме, че срокът на договор за кредит, описан в ипотечния акт, без да е посочена начална дата, от която започва да тече, е определен/определяем. 9. Допустимо ли е договорът за ипотека да препраща към договора за кредит по отношение на елементи от задължителното му съдържание, в случаите, когато ипотекираният имот е собственост на трето задължено лице – ипотекарен длъжник. 10. Следва ли да се определи пълно тъждество на посоченото в договора за ипотека обезпечено вземане с възникналото такова по договора за кредит, за да се приеме, че ипотеката е породила действие и валидно обезпечава чуждо задължение по договор за кредит. 11. Налице ли е тъждество на ипотекирания имот по смисъла на чл.170, в чл.167 от ЗЗД, ако описанието в ипотечния акт на съществени характеристики на имота, не съответства на фактическото състояние на имота. Спрямо първи, втори, трети и седми въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на решението. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД, конституиран на мястото на „Банка Пиреос България“ АД заявява становище за недопустимост на съдебното решение, евентуално за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение е приел, че са предявени искове по чл.26, ал.1 вр. чл.170 от ЗЗД, вр.чл.167 и вр. чл.166, ал.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договорна ипотека върху недвижим имот - апартамент №1, на следните основания – 1/поради накърняване на добрите нрави, 2/поради противоречие на закона - липса на тъждество на обезпеченото вземане – характер на вземането, сума, падеж, размер на лихвите, и 3/поради липса на тъждество на ипотекирания имот, изразяващо се в различия в застроената площ, границите на жилището и описанието му в акта за собственост и договора за нотариална ипотека. Приел е за неоснователно твърдението, че непосочването на целта на банковия кредит в ипотечния акт и уговорката в същия за удължаване на срока на действие на банковия кредит, водят до нищожност на договора за ипотека поради накърняване на добрите нрави. Посочил е, че запознаването на ипотекарния длъжник с условията на кредита не е елемент от учредяването на ипотеката и може да има значение само в отношенията между обезпечилия чуждия дълг и главния длъжник, като липсва нормативно изискване за знание на ипотекарния длъжник относно възможността за удължаване на срока на Договора за банков кредит, още повече, че в случая ипотекарният длъжник е могъл изобщо да откаже сключването на ипотечния договор. Изложил е съображения, че съгласно чл.167, ал.2 от ЗЗД, задължителен елемент от съдържанието на ипотечния акт е посочването на обезпеченото вземане, като същото се индивидуализира чрез размера на главницата и падежа, както и чрез размера на лихвите, ако такива са уговорени, а в настоящия случай вземането за посочената в нотариалния акт сума от 100 000 лв. произтича от Договора за банков кредит, като са цитирани уговорените с този Договор падеж и размер на лихвите. Счел е, че последващото предоговаряне на условия по договора за кредит няма за последица и липсата на тъждество на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката по смисъла на чл.170 от ЗЗД вр.чл.167, ал.2 от ЗЗД - по силата на чл.174 от ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, като обезпечението е до размера на сумата, за която е извършено вписването. По отношение твърдяната недействителност поради противоречие на закона, предвид липса на тъждество на обезпеченото вземане - характер на вземането, сума, падеж, размер на лихвите, е посочил, че е налице тъждество на вземането по договора за кредит и обезпеченото вземане, описано в ипотечния акт, въпреки че в последния, договорът за банков кредит не е описан с номер и дата. Изразил е становище, че в ипотечния акт ясно е описано от какво произтича вземането, какъв е неговият размер, какъв е падежът и размерът и лихвата /лихвата, описана в договора за кредит отговаря на лихвата, посочена в договора за ипотека/, както и че с ипотеката се обезпечава целия размер на кредита с дължимите лихви и разноски по него - по смисъла на чл.170 от ЗЗД вр.чл.167, ал.2 от ЗЗД вземането, за което се учредява ипотека, се индивидуализира чрез размера на главницата и падежа, както и размерът на лихвите, а не чрез прилагане или пълно възпроизвеждане на породилия обезпеченото вземане договор, още повече, че чл.174 от ЗЗД предвижда, че поначало ипотеката обезпечава главницата до размера на вписаната сума, а записването, че вземането е лихвоносно, е условие в обхвата на ипотеката да се включи акцесорното вземане за съответните лихви. Във връзка с твърдяната недействителност поради липса на тъждество на ипотекирания имот, изразяващо се в различия в застроената площ, границите на жилището и описанието му в акта за собственост и договора за нотариална ипотека е приел, че имотът е описан по идентичен начин, както в документа за собственост – договора по чл.117 от ЗТСУ, така и в нотариалния договор за договорната ипотека, като единствената разлика е, че в договора по чл.117 от ЗТСУ прилежащите 0,714 % ид. части са записани само от правото на строеж, докато в нотариалния акт е посочено, че са и от общите части на сградата /които имат акцесорен характер и са придобити от ищцата в процент, определен съгласно чл.40, ал.1 от ЗС/. Счел е за неоснователни и доводите на ищцата, че реалната площ на жилището е различна от посочената в ипотечния акт и това представлява липса на тъждество, която води до недействителност на ипотеката. Приел е, че предметът на ипотеката е описан достатъчно ясно и недвусмислено, включително и по отношение на площта - ясно е, че включва площ на апартамента и на избено помещение в съседство до него, с което изискването на чл.167, ал.2 от ЗЗД е изпълнено- предметът на ипотеката е напълно определен и представлява апартамент и избено помещение /мазе/, като е без значение дали избеното помещение е фактически част от апартамента или не, доколкото е ясно, че имотът включва и двете, още повече че изр.2 на чл.39 от Наредба №5 допуска складовите помещения да се разполагат извън очертанията на самото жилище - в избата, в тавана или на самия етаж, в близост до комуникационния възел, а в самия договор по чл.117 от ЗТСУ и в ипотечния акт фактическата свързаност на избеното помещение /което по архитектурен проект е извън очертанието на жилището/ с процесния апартамент е вярно отразена. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба е посочил, че съдържанието на добрите нрави се изразява в правила за справедливост и добросъвестност, на които следва да отговарят сключените Договори и сделки, като задължението за добросъвестност при сключването им означава честно отношение при договарянето на гражданско – правните сделки и съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни по сделката, като се преценяват насрещните престации, а при учредяване на ипотеката – предписанията на Закона – чл.167 и чл.170 от ЗЗД. Счел е, че видно от ипотечния акт в него е посочено изискуемото от Закона съдържание и допълнителни изисквания, мотивирани от добрите нрави не биха могли да допълват цитираните норми. Изложил е съображения, че не е налице и неуточняване на срока на Договора за банков кредит в твърдения от ищцата смисъл – договорът е сключен за срок от 12 месеца от датата на подписването му, който може да бъде удължаван, като ако ищцата не е одобрявала текста и не е знаела кога и при какви условия може да бъде удължаван срока на Договора за кредит, то тя у могла да откаже сключването на ипотечния акт или да предоговори клаузата, но това не прави нищожна ипотеката поради ограничаване на правото на собственост. Не е възприел и доводите, че липсва тъждество на обезпеченото вземане, като е изразил становище, че това, което предвижда чл.170 от ЗЗД за недействителност на учредяването на ипотеката като неизвестност на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката, е предотвратено със съставяне на ипотечния акт – посочени са сумата, срока на договора, размера на лихвите, а това че не са възпроизведени всички лихвени клаузи от Договора за банков кредит не се отразява на действителността на ипотеката – приложим е чл.174 от ЗЗД, като непосочените лихви се изключват от обхвата на ипотеката, а от друга страна в ипотечния акт изрично е вписано, че условията за ползването по суми, усвояването и начина на погасяване на кредита са уговорени в Договора за банков кредит – ако такъв не е бил представен на ищцата тя е могла да откаже сключването на ипотеката или да изисква изясняване на тази препратка. По отношение твърдяната неизвестност на имота, за който е ипотеката или за тъждеството на имота, описан в Договора за ипотека, с този на който ищцата е собственик, е посочил, че случаят касае панелен Апартамент с избено помещение, придобит по реда на чл.117 ЗТСУ /отм./, на който каквито и преустройства да бъдат направени – с усвояване на лоджиите и увеличаване на застроената му площ, винаги ще остане жилищен имот – ап.1, находящ се в [жилищен адрес]. Приел е, че дори да бъдат разглеждани като приращения към основната вещ по смисъла на чл.92 ЗС, увеличенията на застроената площ на имота са от прилежащи към основната вещ – Апартамент – помещения – мазе и лоджии, още повече, че тъждеството следва да се изследва към датата на сключване на ипотеката – 23.02.2006г., а не 13 години по-късно. Независимо от формулираните от касатора въпроси, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на процесуалната допустимост на обжалваното решение, с оглед наличието на влязло в сила решение №69 от 30.03.2017 г. по т.д.№602/2016 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, с което е отхвърлен предявеният от М. М. З. срещу „Банка Пиреос България” АД отрицателен установителен иск за признаване на установено, че ипотечното право, учредено в полза на банката по силата на нотариален акт №194, т.I, рег.№1126, д.№73/2006 г. на нотариус Жени М. не съществува. Касаторът е освободен от внасяне на държавна такса, поради което такава не следва да бъде внасяна. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,