Решение № 6586 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11714/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на община Варна, чрез юрк. Славова като процесуален представител, против решение № 8838 от 07.08.2025 г., постановено по адм. дело № 2491/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, поправено с решение № 10921 от 09.10.2025 г. на същия съд за отстраняване по реда на чл. 175 АПК на очевидни фактически грешки, допуснати в мотивите му. Излагат се доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяната му. Ответниците - П. В. Г., Б. А. Р., Д. Г. Р., В. А. Р., М. А. Ф., Д. Р. Г., П. С. Г., В. С. К., В. В. С. и заместник-кметът на община Варна не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Оспореният акт е издаден от заместник - кмета на община Варна по силата на заповед № 4435/20.12.2023 г. на кмета на община Варна за предоставяне на правомощия, като съгласно Тълкувателно решение № 1 от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСС на ВАС след прекратяване на делегацията със заповед № 0972/02.04.2025 г. с право на касационно оспорване на първоинстанционния съдебен акт разполага делегиращият орган. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното решение, поправено с решение № 10921 от 09.10.2025 г., по оспорване на П. В. Г., е обявена за нищожна заповед № 2482/15.07.2024 г. на кмета на община Варна, чрез заместник - кмета на община Варна, съгласно заповед № 4435/20.12.2023 г., в частите, в които на Б. А. Р., Д. Г. Р. и В. А. Р. като собственици на поземлен имот (ПИ) 704 по кадастралния план (КП) на СО „Планова“, гр. Варна се разрешава прокарване на временен път с обща ширина от 3.50 м през ПИ 1219 (със засегната част 56 кв. м) и ПИ 705 (със засегната част 41 кв. м) по КП на СО „Планова“ гр. Варна, собственост на П. В. Г. и С. К. Г.. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспореният акт страда от съществен порок на формата, състоящ се в липсата на императивно изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 1 във вр. с т. 8, предл. първо АПК, което обуславя неговата нищожност. Излага съображения, че в заповедта липсва конкретно посочване на лицето, което я постановява с длъжност и имена, т. е. налице е неяснота относно издателя й - кмета на общината или вписания негов заместник, като се налага данните за това да бъдат извлечени по тълкувателен път. Счита, че оспорената заповед е постановено и при съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради пропуск на органа да уведоми по реда на чл. 26 АПК наследниците на починалия С. Г., собственик на два от засегнатите със заповедта имоти, за започване на производството за прокарване на временен път. Обосновава извод за противоречие на оспорената заповед с чл. 208, ал. 1 ЗУТ поради изтичане на десетгодишния срок за провеждане на отчуждителните процедури за реализация на уличната регулация съгласно подробен устройствен план – план за улична регулация (ПУП – ПУР), одобрен през 2011 г. Приема, че административният акт е издаден в нарушение и на чл. 190, ал. 3, изр. второ ЗУТ и чл. 47 от Наредбата за изграждане, стопанисване, контрол и опазване на зелената система на територията на община Варна (Наредбата), доколкото в трасето на временния път има храсти и дървета (видно от приложения към заключението на съдебно-техническата експертиза снимков материал), представляващи дълготрайна растителност, чието отстраняване не се допуска съгласно посочените разпоредби. Прави извод, че към конкретния спор е приложима уредбата на Закона за пътищата (ЗП), с която оспорената заповед не е съобразена. Излага съображения, че като определя срока за прокарване на временния път „до провеждане на отчуждителни процедури и отваряне на улици по влезлия в сила ПУП – ПУР за района“, без да се определи времевия диапазон за реализиране на предвидените с него улици, както и предвид изтеклия срок за отчуждаване на попадащите в уличната регулация части от имоти, административният орган издава заповедта за неопределен срок, което е във вреда на собствениците на имоти, през които се прокарва временния път. Приема, че уредбата на временните пътища по ЗУТ във връзка с регламентацията по ЗП не е съобразена с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), тъй като в случая се допуска намеса в правото на мирното ползване на „притежания“, без да е налице предвиденото в Протокол № 1 към нея изискване това да се прави в обществен интерес, доколкото в случая прокарването на временен път е в полза само на един конкретно посочен друг частен имот. Решението е валидно и допустимо, но неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Компетентен да издаде заповед по чл. 190, ал. 6 ЗУТ за прокарване на временен път е кметът на общината. Оспореният акт, с посочено в него правно основание чл. 190, ал. 1 и ал. 3 във вр. с ал. 6 ЗУТ, е постановен в хипотезата на делегиране на правомощия по реда на § 1, ал. 3 ДР ЗУТ. В случая с нарочна заповед № 4435/20.12.2023 г. на кмета на община Варна правомощието за издаване на заповеди от този вид е предоставено на определен от него заместник - кмет Д. Иванов. Това лице е и издател на оспорената заповед. Настоящият състав не споделя извода за нищожност на административния акт поради допуснат съществен порок във формата му, изразяващ се в неспазване на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 1 във вр. с т. 8, предл. първо АПК. По делото не се спори, че положеният върху оспорената заповед подпис е на Д. Иванов в качеството му на заместник - кмет на община Варна, на когото с посочената заповед са делегирани правомощията по чл. 190, ал. 6 ЗУТ. Правилно първоинстанционният съд приема, че съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по тълк. дело № 4/2002 г. на ОСС на ВАС, при делегацията органът, на когото са делегирани правомощия, действа от свое име, а не от името на делегиращия. В този смисъл, използваната в акта формулировка, че същият се подписва от кмета на община Варна Б. Коцев чрез Д. Иванов – заместник - кмет съгласно заповед № 4435/20.12.2023 г., е некоректна. Въпреки това, в случая не възниква съмнение относно това кой е неговият автор. Заповедта съдържа наименование на органа, който го издава, дата на издаване и подпис на лицето с означаване на длъжността му, от което следва, че не е налице приетото от съда съществено нарушение на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 1 и т. 8, предл. първо АПК. Следователно, оспорената заповед е валиден административен акт, издаден от компетентен орган. Представената по делото заповед за делегиране на правомощия сочи, че издател на акта е подписалият го заместник кмет на община Варна. Оспорената заповед е в предписаната от закона форма, като съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. Неправилен е изводът на съда за допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила. Действително от данните по делото се установява, че за започване на производството за прокарване на временен път до ПИ 704 по плана на СО “Планова“ са изпращани уведомления до С. Г. като един от собствениците на засегнатите ПИ 705 и ПИ 1219, който е починал преди инициирането му със заявление от 18.01.2024 г. Независимо от това пропускът на административния орган не може да се определи като съществено нарушение на административнопроизводствените правила. От представените в административното производство копия от кадастралните регистри е видно, че наследниците на С. Г. не са вписани в тях като собственици на ПИ 705 и ПИ 1219, а като такъв е посочен именно техният наследодател. От данните по делото се установява също, че адресът, на който административният орган изпраща уведомленията до С. Г., съвпада с постоянния и настоящ адрес на неговите наследници. За издаването на оспорената заповед е публикувано обявление на интернет страницата на община Варна, а друго е залепено на входната врата на адреса на заинтересованото лице. Дори да се приеме, че са били лишени от възможността да участват в административното производство, наследниците са могли да упражнят правото си на защита в съдебния процес, доколкото са конституирани като заинтересовани страни и са надлежно призовавани в първоинстанционното производство. Настоящият състав намира за неправилен извода на съда, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон. Налице е хипотезата на чл. 190, ал. 1 ЗУТ, според който, когато съгласно подробен устройствен план някои урегулирани поземлени имоти имат лице само по проектирани нови улици, преди тези улици да са открити, общината може да прокарва временни пътища, които осигуряват достъп до съответните имоти. Данните по делото, включително приетото заключение на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) сочат, че за територията, в която попада имот ПИ 704, до който се прокарва временен път, действа ПУП – ПУР на СО „Планова“, одобрен с решение № 3411-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г. на Общински съвет – Варна. Съгласно предвижданията на този план ПИ 704 има излаз на две улици – на запад и на юг, които към датата на издаване на оспорената заповед не са реализирани. Разпоредбата на чл. 190, ал. 3, изр. първо ЗУТ въвежда, макар и не императивно, изискване временните пътища да следват новите улици по подробния устройствен план. Това изискване е спазено от административния орган и комисията за определяне на достъп до имоти в община Варна, която в протокол 2/15.02.2024 г. обсъжда възможните трасета на временния път. Установено е, че най-късото разстояние за прокарване на временен път е от западната страна по улица с о.т. 450 – 453, но това трасе е отхвърлено като невъзможно да осигури транспортен достъп поради наличието на съществуващи сгради в неговия обхват. Разгледани са други два варианта, като най-икономично осъществим е възприет вторият, при който временният път се прокарва от източната страна по трасето на уличната регулация, като се предвижда разширяване до 3,50 м. на съществуващ път между ПИ 1218, ПИ 1219 и ПИ 584, ПИ 586, ПИ 1299, след което пътят завива на юг и преминава през ПИ 600, ПИ 599 и ПИ 705. От данните по делото, включително приетата СТЕ се установява, че разрешеният с оспорената заповед временен път следва изцяло и попада в контура на предвидените с ПУП- ПУР улици, с което е изпълнено изискването на чл. 190, ал. 3, изр. първо ЗУТ. В заключението си вещото лице потвърждава, че след оглед на мястото не открива икономически по по-изгоден и по-целесъобразен вариант на трасе за временен път за достъп до ПИ 704. Изводът на административния съд за незаконосъобразност на оспорената заповед поради несъобразяването й с чл. 190, ал. 3, изр. второ ЗУТ, който изисква временните пътища да се прокарват по такъв начин, че да не засягат заварени сгради и постройки, както и дълготрайни декоративни дървета, не се споделя от настоящия състав. Приетото от него за установено, че в трасето на временния път има декоративни дървета не се подкрепя от заключението на СТЕ. Според експерта не се констатира с предвиденото трасе да се засягат съществуващи сгради и/или други постройки, подпорни стени или дълготрайни декоративни дървета, а само полумасивни огради, тревисти растения и храсти. Дори в трасето на временния път да попада декоративна растителност и ограда, в разглеждания случай това обстоятелство не е относимо към оспорването на заповедта по чл. 190 ЗУТ. Доколкото трасето на временния път попада изцяло в контурите на уличната регулация, предвидена с ПУП – ПУР, възражения в този смисъл е следвало да бъдат наведени и обсъдени в производството по одобряване на този план. По делото няма данни за оспорване на ПУП – ПУР от 2011 г., като вещото лице потвърждава, че същият е действащ за територията, вкл. и за ПИ 704. Не е налице и възприетото в обжалваното решение несъответствие на оспорената заповед с посочената Наредба на община Варна, която е подзаконов нормативен акт и прилагането й следва да е съобразено с режима на временните пътища съгласно ЗУТ. Неправилен е изводът на съда за противоречие на предвидения в т. 4 от административния акт срок за прокарване на временния път - до провеждане на отчуждителни процедури и отваряне на улица по влезлия в сила ПУП- ПУР, с разпоредбата на чл. 208, ал. 1 ЗУТ, която определя срок от десет години от влизане в сила на ПУП за започване на отчуждителните процедури за недвижими имоти, определени съгласно плана за изграждане на елементи на техническата инфраструктура по чл. 64 - публична собственост на държавата и общините. Дори да се приеме, че в случая срокът по чл. 208, ал. 1 ЗУТ е изтекъл през 2021 г., след като ПУП – ПУР е одобрен през 2011 г. и липсват данни същият да е оспорван, това не е пречка да се проведе отчуждителна процедура във връзка с реализиране на предвидените с него улици. Изтичането на срока има за последица правото на собствениците да поискат изменение на ПУП на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ, но не преклудира възможността за отчуждаване. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 208, ал. 2 ЗУТ, според която отчуждително производство по Закона за държавната собственост или по Закона за общинската собственост, започнало след изтичане на сроковете по ал. 1, при подаване на заявление за изменение на подробния устройствен план на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 се спира до влизане в сила на акта по искането за изменение на плана за съответния имот, като производството за изменение на подробния устройствен план се прекратява, ако между страните се сключи споразумение за продължаване на отчуждителното производство. В случая не са налице данни за инициирано от собствениците на засегнатите имоти производство за изменение на ПУП – ПУР от 2011 г., поради което същият запазва действието си докато не бъде изменен по съответния ред. Противно на приетото в обжалваното решение, ЗП не намира приложение по отношение на временните пътища. Режимът им се урежда от ЗУТ, който е специален закон. Разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ЗУТ регламентира самостоятелен законен сервитут за временен път. Учредяването му предполага осигуряване на достъп до имотите по проектирани с ПУП, но нереализирани улици, като ал. 3 на цитираната разпоредба въвежда изискването временните пътища по възможност да следват проектираните нови улици, т. е. да бъдат прокарани така, че да се осъществява връзка с вече съществуващите съгласно плана улици, като не се засягат сгради, постройки и дълготрайна дървесна растителност. Не се споделя от настоящия състав и извода за незаконосъобразност на заповедта поради противоречие на националната уредба на временните пътища с ЕКЗПЧОС. Смисълът на разпоредбата на чл. 190, ал. 1 ЗУТ е временните пътища да се прокарват по проектираните с влязъл в сила ПУП улици преди те да са открити. Ограничаването на правото на собственост върху имотите, през които временният път преминава, е предвидено и в обществен интерес с оглед осигуряване на възможност за преминаване на живущите в района. Това ограничаване се основава на законова норма, като е предвидено и съответно обезщетяване. Следователно, не се констатира неизпълнение на условията за намесата в правото на мирно ползване на „притежание“ по смисъла на протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Предвид изложеното в случая са налице предпоставките по чл. 190, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗУТ. Оспорената заповед е валидна и законосъобразна. Като достига до обратен извод, административният съд постановява обжалваното решение в противоречие с материалния закон. Същото е неправилно, поради което следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което да се отхвърли като неоснователно оспорването на П. В. Г. срещу заповед № 2482/15.07.2024 г. на заместник - кмета на община Варна в частите, в които се разрешава прокарване на временен път през ПИ 1219 и ПИ 705 по КП на СО „Планова“ гр. Варна. При този изход на делото касационният жалбоподател има право на разноски, но такива не следва да се присъждат поради липсата на искане в този смисъл, заявено до приключване на устните състезания в настоящата инстанция. Направеното в касационната жалба искане за отмяна на обжалваното решение заедно с всички произтичащи от това законни последици не съставлява надлежно предявена претенция за присъждане на разноските по делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение