Определение № 215 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4124/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 18.08.2020г. по гр.д.№172/2020г. на АС Варна, с което са уважени искове с правно основание чл.49 и 86 ЗЗД. Жалбоподателят – „Юробанк България”АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът – С. С. С., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2, ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение частично, е осъдил„Юробанк България“ АД да заплати на С. С. сумата от 10 000 лева, представлявaща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – психически стрес и физически болки и страдания вследствие бездействие на служител на ответника да осигури безопасността на работните места в банковия клон на ответника в [населено място], [улица], вследствие на което е настъпила злополука с незакрепен стъклено-метален параван на 14.09.2016г., предизвикал при падането си травматични увреждания на ищеца – скъсване на двуглавия мускул на горния десен крайник, болки и десния крак и главата, ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на деликта – 14.09.2016г. до окончателното изплащане. Установено е от събраните по делото писмени доказателства, а и страните не спорят, че към датата на процесния инцидент, ищецът С. С. е работил като „охранител“ с работно място – офис на „Пощенска банка“ – в [населено място] по трудов договор със „СОТ-Сигнално охранителна техника“ ЕООД, а последното по възлагане от „Юробанк и Еф Джи България“ АД - натоварено с дейността по осигуряване на физическа охрана, чрез свои служители. Прието е, че на 14.09.2016г. е възникнала трудова злополука (декларирана в НОИ на 27.09.2016г. от работодателя „СОТ-Сигнално охранителна техника“ ЕООД и призната за трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО с разпореждане на ТП НОИ-Варна № 19777 от 30.09.2016г.) с ищеца, вследствие на паднал върху него стъклено-метален параван, намиращ се в близост до работното му място в офиса на банката, при опит да го задържи. Установно е, че поради големината и тежестта на паравана, ищецът не успял да го задържи и той затиснал ръката му, изпитал силна болка, тръгнал да се освежи към друго помещение, но бил намерен паднал на земята и бил откаран в болницата. Констатирано е, че на 16.09.2016г. той е приет в отделение по ортопедия и травматология при МБАЛ „Еврохоспитал“ ООД с диагноза „травма на мускулите и сухожилията на дясната главичка на двуглавия мускул“, а след операция за свързване на сухожилието с мускула, му е била поставена гипсова имобилизация, като е изписан на 19.09.2016г. Установено е, че е провеждал лечение, но към 12.12.2016г. още е имал ограничение в движението на дясната лакътна става, по препоръки на лекарите, за травмите на лакета и коляното през м.11.2016г. и през м.04.2017г. той е провел физиотерапевтични процедури в клона на Военномедицинска академия в [населено място], като от 16.09.2016г. до 07.01.2017г. ищецът е бил в отпуск по болест. Установено е също така от заключението на вещото лице Р. М. по съдебно-медицинската експертиза, че в следствие на инцидента, ищецът е получил скъсването на двуглавия мускул на дясната ръка, който осигурява възможност за завъртане на ръката с дланта нагоре, както и свиването на лакътната става. Опитът на ищеца да задържи падащия стъклено-метален параван с тегло над 40-50кг е причината за настъпилото увреждане на двуглавия мускул, като без значение е с коя част от паравана е бил ударен (стъклото или рамката му). Вещото лице е описало механизма на скъсването на сухожилието: когато при леко присвита, обърната с дланта нагоре ръка, голям, тежък предмет пада върху нея и предизвиква максимално свиване на мускула, т.е ръката е била по посока на падането на предмета, но поради скъсването на сухожилието е лишена от възможност да задържи предмета. Експертът е посочил също така, че увреждането се получава само по описания начин – рязко съкращаване на двуглавия мускул и възпрепятстване на извършване на свиване в лакетната става и нямат никакво отношение предшестващите травми и заболявания на опорно –двигателния апарат. Ищецът не е изпадал в безсъзнание при инцидента, а вероятно е бил в колапс. Най-силни болки той е изпитвал непосредствено след инцидента и до обездвижването на крайника в спешния кабинет, след което болката станала поносима. Болки при операцията не е изпитвал, защото бил под анестезия. Ръката му е била гипсирана под ъгъл 90 градуса за срок от 35 дни - период на трайни затруднения при използването й. След свалянето на гипсовата имобилизация е последвал период на затруднено раздвижване на ставата свързано и със затруднения при самообслужването и функционирането на ръката, като в началото на раздвижването на ставата (физиотерапията) болката е била по-силна, но после е намаляла. До края на м.12.2016г. С. е имал ограничения в разгъването на дясната ръка, като при него възстановителният процес до пълното възстановяване на двигателната функция е било около 4-5 месеца. Имплантът (свързващ сухожилието с костта) не се премахва. Вещото лице, включително и след проведен преглед, е дало заключение, че лечението на ищеца е продължило 114 дни, като той е бил напълно излекуван и възстановен и няма остатъчни симптоми. След злополуката, според заключението на вещото лице, изготвило съдебно –психологичната експертиза, ищецът е изпаднал в посттравматичен стрес, дори в шоково състояние, тъй като са били засегнати жизнено-важни негови потребности – здраве, трудоспособност, самообслужване, вследствие на което той се е чувствал тъжен, подтиснат и затворен, но състоянието му не е прераснало в посттравматично стресово разстройство. Според експерта, стресът е продължил около 6 месеца и степента му е била средна. Продължилата няколко месеца нетрудоспособност на С. е довела до понижаване на самооценката и самочувствието му и е създала безпокойство за финансовата му стабилност, както и притесенения дали ще възстанови ръката си така, че да може да вдига тежко. При пострадалия няма промяна на личността в психично отношение, а само остатъчни негативни явления свързани с емоционалността му. Няма необратими промени в личностния и психичния му статус. Съдът е приел, че е сезиран с иск е по чл.49 от ЗЗД, според коюйоято разпоредба възложителят на някаква работа, отговаря за вредите, причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди противоправни виновни действия или бездействия, тя е акцесорна - има обезпечително-гаранционна функция, тъй като произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица, за подбора, действията и контрола на които отговаря възложителя. Съдът е изложил съображения за това, че ответникът е юридическо лице, което самостоятелно наема работници или ползва работещи, предоставени от друго предприятие и има задължението в съответствие с чл.2 и чл.14 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, да осигури безопасни условия на труд във всички случаи, независимо от формата на организация, вида на собственост и основанието, на което се извършва възложената работа, като осигуряването на такива условия важи не само за работещите в офиса, но и за всички, които по друг повод се намират във или в близост с работните помещения, площадки или места. Задължението на ответника за осигуряване на безопасни условия на труд включва възлагането на неговите служителите на цялостната организация на работата и дейността в банковия офис, включително и дейности по отстраняване на неизправности, какъвто е и настоящия случай с необезопасения параван.. Посочено е, че дори при липсата на установен конкретен служител на ответното дружество, който е допуснал инцидента, поради неизпълнение на задълженията за осигуряване на безопасни условия на труд в офиса възложителят отговаря по чл. 49 от ЗЗД и е приел за неоснователно неоснователно оплакването на банката за неустановеност по делото на конкретния извършител. Съдът е счел, че са налице елементите на фактическия състав на чл.49 ЗЗД и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди, които са и доказани по делото. Изложени са съображения за това, че законът предвижда обезщетението за претърпени неимуществени вреди да се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД, като следва да бъде определено като паричен еквивалент на болките и страданията на ищеца в зависимост от конкретно установените вреди. За претърпените от ищеца, вследствие на деликта вреди с неимуществен характер (болки и душевни страдания) и предвид конкретните икономически условия в страната към датата на инцидента и съобразно съдебната практика в подобни случаи, съдът е приел че справедливо се явява обезщетение в размер на 10 000 лева, като същото се дължи със законната лихва от деня на увреждането 14.09.2016г. до окончателното му изплащане на основание чл.84, ал.3 от ЗЗД. Съдът е посочил, че съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД обезщетението за вредите, причинени на увредения може да се намали, ако сам той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, като релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане, неправомерно поведение вредоносен резултат. Приел е, че конкретният случай не е такъв, защото ищецът е бил изненадан от внезапно падащия параван на работното му място и нито е имал задължение, нито е могъл да се отдалечи, за да се предпази от него, като това му поведение изобщо не е допринасящо за резултата. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства, от които се установява кой не е осигурил безопасни условия на труд, когато възложител е едно дружество, а пострадалия е служител на дружество изпълнител, следва ли да се онгажира отговорността по чл.49 ЗЗД когато вредите са причинени от служител на друго дружество, на което първото е възложило работата или сключения между двете дружества договор изключва отговорността на първото дружество, достатъчно ли е за да се носи отговорност по чл.49 ЗЗД деликта да е настъпил на територията на роботното помещение на дружеството, възложител на работата, което не е работодател на пострадалия, как следва да се направи преценката за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, т.е. какво следва да е поведението на пострадалия, как се разпределят задълженията на дружествата за осигуряване на безопасни условия на труд, когато възлагането на работата е от едно дружество на друго, а пострадалият е работнис/служител на второто. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Настоящия състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на соченото основание. Същите могат да се обобщят като такива, свързани с предпоставките, при които се носи отговорност по чл.49 ЗЗД. Въззивният съд ги е разрешил в съотвествие с практиката на ВКС, включително и с дадените пояснения в постановленията № 7/1958 г., 7/1959 г., 419/61 г. и 17/1963 г. 9/1966г. на Пленум на ВС, които не са загубили своето значение към настощия момент. В практиката се посочва, че отговорност по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, както и когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, т.е вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Безпротиворечиво се приема в практиката, че отговорност по чл.49 ЗЗД не възниква, когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа, както и че същата е за вреди, причинени виновно, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата поради неспазване на правилата за извършване на възложената работа или поради невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Затова обстоятелството, че причинителят на увреждането не е спазил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, а се е отклонил от тях, само по себе си не е основание за отпадане на отговорността по чл.49 ЗЗД. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа. Съгласно чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител и тази отговорност е налице, ако изпълнителят на свой ред превъзложи работата на свои работници или на подизпълнител, както и ако подизпълнителят също превъзложи работата на свои работници или служители. Отговорността на възложителя не се променя от това, че избраният изпълнител е превъзложил работата./решение №465 от 28.12.2012 г. по гр. дело №1211/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Трайно установена е съдебната практика на ВКС, че при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени вреди от непозволено увреждане следва на основание чл.51, ал.2 ЗЗД да се отчита приноса на самия увреден, който е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по съществени правни въпроси свързани с предпоставките, при които възниква отговорност по чл.49 ЗД, но в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в случая възложителят на работата следва да носи отговорност по този ред за вредите, тъй като е доказано настъпването на такива в конкретния случай. Жалбоподателят не посочва противоречива практика на съдилища по приложение на чл.49 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма. Формиране по вътрешно убеждение на съда решение заналичие на вреди, причинени виновно и противоправно от възложител на служител по повод осъществяване на възложената работа, налага индивидуална преценка на всеки отделен случай, а не обща такава за всички случаи, която да възмездява по един и същи начин различни по своята същност житейски хипотези. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. На основание чл.38,ал. 2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да заплати на процесуалния представител на ответника сумата 830 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът