Определение № 11195 от 21.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9734/2024 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Бейската къща“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Велико Търново, ул. „Читалищна“ №4, срещу Определение №1963 от 11.06.2024 г. на Административен съд – Велико Търново по административно дело №307/2024 г., с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу мълчалив отказ на кмета на Община Велико Търново по Искане, вх. №53-2265-1 от 12.03.2024 г. и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател - „Бейската къща“ ООД, счита обжалваното определение за неправилно като в нарушение на материалния закон. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд приема, че не е в компетентността на кмета на Общината да разреши ползването на исканите паркоместа във формата на „служебен абонамент“ или „абонаментно паркиране“, тъй като съгласно чл. 9, ал. 5 от Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Велико Търново (Наредбата), в компетентността на кмета на общината са всички други параметри на зоните за платено паркиране, вън от изрично уредените в компетенциите на общинския съвет. Тези промени се извършват със заповед на кмета. В случая не се изменя териториалният обхват на зоната за паркиране, а само начина на ползване на конкретните паркоместа. Писмото, за което се твърди, че е изпратено на дружеството е с изходящ номер и дата от 29.03.2024 г., което е след изтичане на срока по чл. 57, ал.1 АПК, поради което е формиран мълчалив отказ към датата на изтичане на срока за произнасяне, а именно 26.03.2024 г. Заповед №РД22-2561 от 21.12.2015 г. не променя административния орган, който трябва да се произнесе, а именно кметът на общината. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на съда за продължаване на съдебното производство. Частният жалбоподател се представлява от адв. В. Иванчов – Адвокатска колегия гр. Кюстендил. Ответникът – кметът на Община Велико Търново изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски съгласно представен списък. Ответникът се представлява от служител с юридическо образование Д. Йонкова. Върховният административен съд намира частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. От представените в първоинстанционното производство писмени доказателства се установява от фактическа страна, че: На 12.03.2024 г. „Бейската къща“ ООД подава Искане, вх. №53-2265-1 до кмета на Общината, за указания относно процедурата, при която дружеството може да заплати месечен абонамент за три паркоместа, които са в т. нар. „синя зона“ на Община Велико Търново, находящи се на адрес ул. „Читалищна“ №4. С Писмо, рег. №53-2265-1#1от 29.03.2024 г. на кмета на Община Велико Търново, дружеството е уведомено, че поставеният от него въпрос ще бъде разгледан и обсъден на заседание на Постоянната общинска комисия по безопасност и организация на движението на територията на Община Велико Търново, за което решение дружеството ще бъде уведомено. Със Заповед №РД-22-2561 от 21.12.2015 г. на кмета на Община Велико Търново, на основание чл. 44, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и §1а, ал. 2 и 3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), е определен състава на Общинската постоянна комисия по организация и безопасност на движението на територията на Община Велико Търново. Въз основа на така установените факти, съдът приема от правна страна, че не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК, тъй като по отношение на кмета на Община Велико Търново няма нормативно установено задължение да се произнесе по искането. По тези съображения и на основание чл. 159, т. 1 АПК съдът прекратява съдебното производство. В настоящото производство е представено Писмо, рег. №53-2265-1#3 от 19.07.2024 г. на кмета на Община Велико Търново, с което дружеството е уведомено, че поставеният въпрос е разгледан и обсъден на заседание на Комисията по организация и безопасност на движението на територията на Община Велико Търново, като молбата е оставена без уважение поради факта, че съгласно чл. 9, ал. 4 и 5 от Наредбата, промяна в зоните за платено паркиране се извършват със заповед на кмета, по негова преценка. Поради големия обем на пътния трафик в посочения район и липсата на нужния брой паркоместа за поемането му, към настоящия момент комисията не смята за целесъобразно отделянето на 3 броя паркоместа от зоната за платено паркиране с цел отдаване на същите за лично ползване, имайки предвид и факта, че в близост се намира платен общински паркинг на ул. „Крайбрежна“, гр. Велико Търново. Определението е правилно. Съгласно чл. 9, ал.1 от Наредбата, на територията на общината се определят райони, улици или части от улична регулация за зони за платено паркиране в определени часове на денонощието. Таксуването не може да бъде за по - малко от 30 минути, като ал. 2 предвижда, зоните за платено паркиране и таксите за паркиране да се определят с Решение на Великотърновски общински съвет по предложение на кмета на Общината. В съответствие с чл. 9, ал. 4 от Наредбата, промени в обхвата на утвърдените зони за платено паркиране се извършват по реда на настоящия член от тази наредба, а ал. 5 предвижда промяна в други параметри на зоните за платено паркиране, вън от посоченото в ал.4, да се извършват със заповед на кмета на общината. В случая дружеството е поискало именно промяна в обхвата на утвърдената зона за платено паркиране чрез предоставяне на три броя паркоместа на дружеството за „абонаментно ползване“. За да бъдат предоставени исканите паркоместа за ползване на дружеството, последните трябва да бъдат извадени от зоната за платено паркиране, което безспорно представлява промяна в утвърдената зона по смисъла на чл. 9, ал. 4 от Наредбата. Този въпрос е извън компетентността на кмета на Общината по силата на изричната разпоредба на чл. 9, ал. 5 от Наредбата. Ето защо за него не е налице нормативно установено задължение да се произнесе с индивидуален административен акт по искането, с което е сезиран, и липсата на произнасяне в срок, не може да формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. По изложените съображения, правилен е крайният извод на първоинстанционния съд, че липсва акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност и обжалваното определение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ Воден от горното и на основание чл. 235, ал. 1 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение