Определение № 10705 от 31.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10430/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Т. А., чрез адв. А. Райчева като процесуален представител, против определение № 7896 от 15.09.2025 г., постановено по адм. дело № 1883/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Изложени са доводи за неправилност на оспорения съдебен акт като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Твърденията са за наличие на правен интерес за жалбоподателя като собственик терена и на етаж в сградата, в която е извършен незаконен строеж, да обжалва процесния отказ, който е с белези на индивидуален административен акт по чл.21, ал.1 АПК, поради което с прекратителното определение съдът неправомерно му е отказ правосъдие. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявената жалба. Ответникът – главният архитект на община Пловдив, чрез пълномощника си юрк. Б. Паланова, представя писмен отговор със становище за оспорване на жалбата. Претендира разноски. Върховният административен съд, счита жалбата за процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 230 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд – Пловдив е писмо изх. № 25СГ-154-4/22.08.2025г. на главния архитект на община Пловдив, издадено по заявление на жалбоподателя с искане за установяване и премахване на незаконен строеж в сграда в гр. Пловдив, [улица], в която сграда заявителят твърди, че притежава право на собственост върху терена и първия жилищен етаж. С писмото, органът уведомява заявителя за извършената проверка и съставения констативен акт с резултатите от нея. Описани са висящи производства по сигнали на същия жалбоподател. Сочи се, че компетентните органи упражняват функциите си по контрол на незаконното строителство служебно и самостоятелно, поради което не дължат произнасяне по подаденото искане. При горните обстоятелства, с обжалваното определение съдът е приел предявената жалба за процесуално недопустима на основанията по чл.159, т.1 и т.4 АПК - поради липса на предмет и на правен интерес за жалбоподателя, оставил е същата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Прието е, че на съдебен контрол съгласно чл. 214 ЗУТ подлежат заповедите за спиране, премахване или забрана за ползването на строежи, но не и отказите - изрични или мълчаливи, за издаване на такава заповед. Посочено е, че в ЗУТ няма норма, която да задължава компетентния орган да издаде акт за премахване на незаконен строеж, тъй като в тези случаи се действа служебно, съответно произнасянето по подадения сигнал за незаконно строителство, както в случая с издаденото писмо, не представлява индивидуален административен акт. Налице са доводи за това, че жалбоподателят като подател на сигнал, не е страна в административното производство за контрол на незаконното сторителство и не е от кръга на лицата, за които е признато качеството на заинтересовано лице, съответно правото на жалба. Обжалваното определение е правилно. Касационната инстанция споделя изцяло изводите на административния съд за недопустимост на предявената жалба поради липса на годен предмет на оспорване и на правен интерес за оспорване в хипотезите на чл. 159, т. 1 и т.4 от АПК. С обжалваното писмо частният жалбоподател е уведомен за проверката по сигнала му за незаконно строителство, както и че в тези случаи се действа служебно поради което органът отказва да се произнесе по предявеното искане. В тази връзка и при правилно приложение на закона, съдът е приел, че изпратеното писмо обективира отказ на административния орган за издаване на заповед за премахване на незаконен строеж, който отказ обаче не представлява индивидуален административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.214, т.3 ЗУТ, заповедите за премахване на незаконен строеж подлежат на съдебен контрол, но не и отказите за издаването им. От друга страна, годен за оспорване индивидуален административен акт е налице само тогава, когато съобразно правната норма административният орган е длъжен да издаде акт със съответно съдържание, какъвто не е настоящият случай. При подаден сигнал за незаконно строителство задължение за произнасяне на административния орган не е налице, тъй като същият действа служебно и не е обвързан от подаването и от изложеното в сигнала. В ЗУТ е предвидено самосезиране на органите по чл. 225 или чл. 225а, в производството по установяване и премахване на незаконни строежи, поради което инициирането на производство по сигнал на трети лица, както в случая - по сигнал на жалбоподателя, не е обвързващо за органа, за който не възниква задължение да се произнесе, респ. произнасянето с изрично писмо не формира отказ, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност. Обоснован е и изводът на съда за липса на активна легитимация за жалбоподателя за оспорване на отказа за издаване на заповед за премахване на незаконен строеж. Страни в тези производства са административният орган и адресатът на заповедта - собственик или извършител на строежа. Оспорващият не притежава горните качества на страна в производството, а с подаването на сигнал, претендира неблагоприятни правни последици в чужда правна сфера, което не задължава органа да се произнесе с изричен административен акт. Лицата, подали сигнал за наличен незаконен строеж, дори и да се засяга тяхна собственост, не са заинтересовани лица, тъй като заповедта по чл. 225а от ЗУТ не създава задължения за тях. Правото си на собственост тези лица могат да защитят по общия исков ред, а наведените доводи, че прекратителното определение съставлява отказ от правосъдие, са неоснователни. Предвид изложеното, оспореният съдебен акт не страда от сочените от частния жалбоподател пороци. Същото е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода по делото и искането на пълномощника на ответника, съдът присъжда в полза на община Пловдив сумата 80,00лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение, платими от жалбоподателя. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение