Определение № 12584 от 08.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11248/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Областния управител на област София, срещу Определение № 29883 от 13.09.2025 г., постановено по адм. дело № 5014/2025 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставено без уважение искане вх. № 13912/04.06.2025 г. за изменение на същото определение в частта относно присъдените в полза на М. Б. К. разноски в размер на 1 010, 00 (хиляда и десет) лева. В частната жалба са изложени доводи, че определението е необосновано и незаконосъобразно. Поддържа се, че към момента на произнасяне на съда по жалбата срещу мълчаливия отказ правният интерес на М. К. е бил отпаднал, тъй като търсената административна услуга вече била извършена и било издадено удостоверение изх. № ОА23-2314-3/13.05.2025 г. С оглед това оспорването било процесуално недопустимо на основание чл. 159, т. 4 АПК, а не на основание чл. 159, т. 3 АПК, както е приел съдът. Навеждат се аргументи, че при такава правна квалификация жалбоподателят не следвало да има право на разноски. Оспорва се и размерът на присъденото адвокатско възнаграждение като несъответстващ на фактическата и правна сложност на делото и на обема на осъществената защита, изразяваща се единствено в изготвянето на жалба и при липса на проведено открито съдебно заседание с участие на процесуални представители. Ответникът по частната жалба М. К., чрез процесуален представител оспорва частната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: Производството по адм. дело № 5014/2025 г. пред Административен съд – София е започнало по жалба вх. № 10661/30.04.2025 г. на М. Б. К. срещу мълчалив отказ на областния управител на област София по заявление вх. № ОА23-2314/27.03.2025 г. за извършване на административна услуга. С Определение № 18561 от 30.05.2025 г. жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 3 АПК, като с този акт областният управител е осъден да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 1 010, 00 лева на основание чл. 143, ал. 2 АПК. Впоследствие, в срока по чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, Областният управител е депозирал молба за изменение на определението в частта за разноските. С обжалваното Определение съдът е оставил без уважение искането, като е приел, че молбата е процесуално допустима, но неоснователна. Определението е правилно. Съгласно чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК съдът може по искане на страна да измени или допълни съдебния акт само в частта за разноските. В рамките на това производство не може да се ревизира вече постановеният изход на делото, нито правната квалификация на прекратителното основание. Процесуално недопустимо е в производството по чл. 248 ГПК да се „измени“ основанието, на което е прекратено делото, чрез подмяна на приетата от съда правна норма (чл. 159, т. 3 АПК) с друга (чл. 159, т. 4 АПК), както фактически настоява частният жалбоподател. Следователно доводите, свързани с твърдяна неправилна правна квалификация на основанията за оставяне без разглеждане на жалбата и прекратяване на производството, са ирелевантни в рамките на настоящия спор, чийто предмет е ограничен до въпроса за дължимостта и размера на присъдените разноски. Отговорността за разноски се определя от изхода на спора, съгласно общия принцип, изведен и в чл. 143 АПК. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение със санкционен характер – разноски дължи страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт, или тази, която с поведението си е станала причина за завеждането на делото. С оставянето без разглеждане на жалбата и прекратяване на производството поради липса на годен за оспорване акт, съчетано с присъждане на разноски по чл. 143, ал. 2 АПК, съдът вече е направил преценка кой е предизвикал спора. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, в молбата по чл. 248 ГПК и в частната жалба се навеждат оплаквания за несъответствие между размера на хонорара и фактическата и правна сложност на делото. От материалите по делото се установява, че до постановяване на Определение № 18561 от 30.05.2025 г. областният управител не е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на адв. В. Динева – процесуален представител на М. К.. Нито в съпроводителното писмо изх. № ОА23-2314-4/14.05.2025 г., с което административната преписка е изпратена в съда, нито до момента на произнасяне по жалбата е било заявено искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на възнаграждението. Както е изяснено в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът извършва само по направено от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като съобразява фактическата и правна сложност на спора, интереса и обема на извършената работа. При липса на такова възражение съдът не разполага с правомощие служебно да редуцира договорения и доказан хонорар. Именно поради това първоинстанционният съд правилно е приел, че към момента на постановяване на Определение № 18561 от 30.05.2025 г. не е бил сезиран с искане за намаляване на разноските за адвокатска защита и законосъобразно е присъдил разноските в претендирания и доказан размер. Първоинстанционният съд е съобразил и задължителното тълкуване, дадено с решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, относно характера на минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Правилно е прието, че тези размери не са абсолютно обвързващи при присъждане на разноски по чл. 78, ал. 5 ГПК и могат да служат само като ориентир, но при липса на възражение за прекомерност и при съобразяване на конкретните обстоятелства по делото няма основание съдът да намалява договорения и претендиран размер от 1 000, 00 лева за адвокатско възнаграждение. Вземайки предвид вида и характера на делото – оспорване на мълчалив отказ, значението на търсената услуга за жалбоподателя, извършената процесуална дейност, правната и фактическа сложност на спора, както и изхода от делото, съдът обосновано е приел, че възнаграждението за адвокатски труд от 1 000, 00 лева е справедливо и съответства на критерия по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Неоснователно е и оплакването, че в производството по чл. 248 ГПК съдът следвало да съобрази последващо отпадане на правния интерес поради извършване на административната услуга. Както беше посочено, предмет на това производство е единствено частта за разноските, при вече формиран и влязъл в сила изход по спора. Правилно решаващият състав е приел, че не може в това производство да се коригира прекратителното основание или да се прави нова преценка относно допустимостта на жалбата към минал момент. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното определение, с което е отказано изменение на Определение № 18561 от 30.05.2025 г. в частта за разноските, е валидно, допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение