Определение № 60584 от 21.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1058/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Х. Г., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Г. В., против въззивно решение № 260343 от 5 ноември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 1506/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено решение № 72 от 28 януари 2020 г., постановено по гр.д. № 1146/2019 г. по описа на районния съд в гр. Асеновград, за уважаване на предявения от М. М. Ч. срещу Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, за признаване за установено, че дължи на Ч. сумата 8400 лева, представляваща авансово заплатено възнаграждение по договор за изработка на мебели от 13.10.2018 г., дължима с оглед разваляне на същия поради пълно неизпълнение на задължението за изработка, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, за събиране на което е издадена заповед за изпълнение № 384 от 28 март 2019 г. по ч.гр.д. № 629/2019 г. по описа на районния съд в гр. Асеновград, и е отхвърлено възражението на Г. за прихващане на направените разходи и възнаграждение за положения труд по договора в размер на 9000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон, тъй като предявеният иск бил недопустим, евентуално същото било необосновано и се иска неговата отмяна. Въззивният съд достигнал до неправилни изводи, тъй като не съобразил всички изявления на страните, тълкувал и прилагал закона в противоречие със съдебната практика. Поддържа се, че в хода на производството, след депозирането на исковата молба, ищецът е твърдял нови обстоятелства, различни от описаните в заявлението по чл. 410 ГПК – че две от плащанията по договора от 13.10.2018 г. били извършени преди сключването му (съответно на 6.10.2018 г. и на 10.10.2018 г.), както и е въвел твърдения за предходни договорки между страните. Поради това изводите на въззивния съд противоречали на твърденията на ищеца. Неправилно било прието, че предоставеният срок за изработка бил достатъчен, като не ставало ясно как точно е определена подходящата му продължителност и на коя дата е започнал да тече той. Правят се оплаквания, че съдът не е разпределил доказателствената тежест в доклада си. Сочи се, че предявеният иск не касае установяване дължимостта на посоченото в заповедта за изпълнение задължение, а има друго основание - други договори, суми, дати, срокове, лица и уговорки, различни от посочените в заповедното производство. Поради това се оспорва наличието на правен интерес от водене на иска по чл. 422 ГПК. Освен това били налице нередовности на исковата молба – противоречие между обстоятелствена част и петитум. Недопустимо било с уточняваща молба ищецът да предявява нов иск с ново основание, размер и период. Поддържа се, че при предявяване на иск на друго основание за вземането по заповедта за изпълнение, същият следвало да бъде осъдителен и да се предяви с първоначалната искова молба като главен или при условията на евентуалност. Недоказано по делото останало прекратяването на процесния договор за изработка. Излагат се подробни възражения относно преценката на конкретни доказателства и доказателствени средства, включително на свидетелските показания, които очертавали различен предмет на договора от този, посочен от ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът М. М. Ч., представляван от адв. И. Г., в отговор на касационната жалба заявява становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Във въззивното решение се приема за установено, че: на 13.10.2018 г. страните са сключили писмен договор за изработка на мебели, по силата на който Ч. е възложил, а Г. е приела да изготви цялостно обзавеждане на жилище в [населено място], като мебелите (изрично посочени на гърба на договора) следвало да бъдат изработени от липа и MDF с дъбов фурнир, боядисани с бои и лакове на водна основа в цветове по избор на възложителя; в т. 3.1.3 от договора страните са уговорили възнаграждение в размер от 13600 лева, платимо както следва: 50 % - авансово, 40 % - след изработване и одобрение от страна на възложителя на обзавеждането, и 10 % след издаването му; страните не са уговорили срок за изработване на мебелите; на гърба на договора е удостоверено с подписа на изпълнителя, че към 13.11.2018 г. му е дадено капаро в размер от 8400 лева; с нотариална покана, връчена на изпълнителя на 26.02.2019г., възложителят го е поканил да изпълни задължението си в седемдневен срок, с изрично предупреждение, че след изтичането на срока ще счита договора за развален. Съпоставяйки вземането по заповедта за изпълнение и по искова молба, въззивният съд е констатирал, че е налице пълна идентичност по вид и размер на вземането по издадената заповед за изпълнение и вземането, предмет на предявения установителен иск – със заповедта за изпълнение е присъдена сума в размер от 8400 лева, представляваща авансово заплатено възнаграждение по договор за изработка на мебели от 13.10.2018 г., дължима с оглед разваляне на същия поради пълно неизпълнение на задължението за изработка, като именно на това основание и в този размер ищецът претендира установяване на своето вземане срещу ответника съгласно обстоятелствената част и петитума на исковата му молба. Въз основа на установените по делото факти, съдът приема, че: между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за изработка, като за изпълнение на работата възложителят е заплатил авансово сумата от 8400 лева, съгласно изрично уговореното между страните в договора, което обстоятелство не се оспорва от ответницата и е удостоверено чрез изричното ѝ изявление на гърба на договора; въпреки липсата на предвиден от страните срок, това не е задължителен елемент от съдържанието на договора, тъй като може да бъде определен по правилото с покана съобразно чл. 84, ал. 2 ЗЗД; връчената на изпълнителя нотариална покана е поставила началото на срока за изпълнение на задължението му; по делото не са ангажирани доказателства, установяващи изработването на уговорените по договора мебели. Във връзка с възраженията за забава на ищеца за даване на указания при изработване на обзавеждането, е посочено, че за да е налице забава на кредитора е необходимо до него да бъде отправена покана от длъжника да приеме предложеното изпълнение или да окаже нужното съдействие, а в случая липсват данни изпълнителят да е отправил такава. Сочи се още, че за определяне продължителността на срока по чл. 87, ал. 1 ЗЗД следва да се съобрази не само даденият от възложителя срок за изпълнение, но и продължилата след това виновна забава от изпълнителя, тъй като в този период последният е разполагал с възможността да изработи вещите. С оглед обема на действията, които е следвало да бъдат извършени от изпълнителя по договора, въззивният съдът приема, че дадения седемдневен срок е неподходящ и споделя твърдението на касаторката, че едномесечен срок от поканата е бил достатъчен на изпълнителя да изработи възложените му мебели. Въпреки това обаче изпълнителят не е изпълнил задължението си до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок, поради което договорът за изработка е бил развален от възложителя с исковата молба поради виновно неизпълнение от страна на изпълнителя. За неоснователно е прието направеното възражение за прихващане, тъй като не е установено изпълнителят да има спрямо възложителя вземане за неизплатено възнаграждение и разходи по изработване на мебелите. Касационният съд счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос допустимо ли е в производството по чл. 422 ГПК изменение на основанието и въвеждане на нови обстоятелства, които не са сочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Същият се основава на становището на касаторката за липса на идентичност между вземането, посочено в заповедта за изпълнение, и вземането, предмет на настоящия иск. Макар и обуславящ, поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд съгласно установената практика (решения № 152 по гр.д. № 7541/2013 г., IV г.о.; решение № 412 по гр д. № 2190/2013 г., IV г.о.), според която правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 422 ГПК има само кредитор, който ще установява съществуването на вече оспореното в заповедното производство вземане; целта е с решението по този иск да се признае или отрече същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, като предявеният иск е продължение на защитата на кредитора по повод направени в заповедното производство възражения на длъжника, поради което не е допустимо да се променя материалноправната характеристика на вземането и да се иска от съда да се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. В случая въззивният съд е извършил преценка за идентичност на претендираното материално право въз основа на неговата индивидуализация, въведена от ищеца, приемайки, че същата е налице. Предвид идентичността на отразените в заявлението по чл. 410 ГПК и исковата молба по чл. 422 ГПК обстоятелства, по които се е произнесъл и съдът в обжалваното решение, касационният съд приема, че предявеният иск е допустим, и такива са и постановените по него решения. Неотносими към случая са разрешенията на т. 11б от ТР № 4/2014 ОСГТК, касаещи приемането за съвместно разглеждане в производството по чл. 422 ГПК на друг иск на ищеца, доколкото такъв в настоящото производство не е предявяван. Искането на ответника в касационното производство за присъждане на сторени за него разноски е неподкрепено с доказателство за действително извършени такива, поради което касационният съд не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,