Определение № 464 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3305/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. С. З., чрез адв. Б. срещу определение № 487 от 28.05.2020 г. по гр. д. № 430/2020 г. на Върховен касационен съд, трето гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от лицето касационна жалба вх. № 9405/11.11.2019 г. по регистъра на Окръжен съд – София срещу решение № 312 от 05.09.2019 г. по гр. д. № 265/2019 г. по описа на този окръжен съд и е прекратено производството по гр. д. № 430/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о. В частната жалба се правят оплаквания за недопустимост, респ. неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и се иска постановяване на резултат според установения негов порок. Ответницата по жалба Г. Н. Г., чрез адв. А. е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли обжалваното определение да бъде потвърдено. По подадената частна жалба настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното. Тя е допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличието на правен интерес за подаване на жалба, обусловен от изхода на делото пред касационната инстанция. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения. За да постанови обжалвания резултат предходният състав на ВКС е установил, че в първоинстанционното производство цената на предявения иск е определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 във вр. с т. 2 ГПК въз основа на представеното от ищцата удостоверение за данъчна оценка на процесния имот (л. 5 от първоинстанционното дело) и е в размер на 3 836 лв. Изтъкнато е, че до приключване на първото съдебно заседание по делото пред първата инстанция въпрос за цената на иска не е повдигнат нито от ответника, нито служебно от съда (чл. 70, ал. 1 ГПК). Развити са доводи, че с атакуваното въззивно решение съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот за окончателен, чиято цена е 3 836 лв. С този иск се упражнява облигационно потестативно право по съдебен ред. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглеждат такива искове с цена под 5 000 лв., не подлежат на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК. Така постановеното решение на въззивния съд е окончателно, независимо от указаното в него, че подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Обжалваното определение е правилно. Съгласно трайно установената практика гражданските дела, образувани по конститутивен иск за обявяване на окончателен на предварителен договор за транслиране на вещно право на собственост върху недвижим имот (както в случая), не са дела по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти. С иска за обявяване на предварителен договор за окончателен се претендира по съдебен ред упражняването на едно потестативно право, което ищецът твърди, че притежава и по което задължено лице е ответникът. С този иск не се защитава вещно право и той не е иск за собственост, защото ищецът нито твърди да притежава вещно право върху имота, нито отрича вещно право, претендирано от ответника. Твърденията на ищеца са за наличие на субективно облигационно право, възникнало от договор, затова делото, образувано по иск за съдебното упражняване на това право, не е дело по иск за собственост или за защита на други вещни права. Цената на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 във вр. с т. 2 от ГПК е 3 836 лв., съгласно представеното удостоверение за данъчна оценка на обещания имот в същия размер. Предвид на тази данни въззивното решение, срещу което е подадена касационната жалба, е постановено по гражданско дело с предмет облигационен иск с цена под 5 000 лв. По силата на нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК това въззивно решение е изключено от касационен контрол и е окончателно. Без значение е в случая е посочването в същото, че може да се обжалва пред касационния съд, тъй като възможността за упражняване на инстанционен контрол на въззивния съдебен акт произтича не от указаното в него, а от установени императивни процесуални норми. С оглед предмета на настоящия процесуален спор оплакването в частната жалба за процесуална недопустимост на въззивното решение пък е изцяло неотносимо. Като е приел, че сезиращата го касационна жалба е процесуално недопустима и я оставил без разглеждане с прекратяване на производството по нея, предходният състав на ВКС е постановил правилно и законосъобразно определение, което следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.