Определение № 2695 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2658/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. Н. срещу въззивно решение № 234/01.03.2023 г. по в.гр.д. № 455/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 265595/01.09.2021 г. по гр.д.№ 16081/2019 г. на Софийски градски съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на А. Л. С. сума в размер от 24 365 лева на основание член 86, ал.1 ЗЗД, съставляваща обезщетение за забава върху 85 242 лева главница по споразумение от 21.11.2014 г. за периода от 09.12.2016 г. до 03.10.2019 г. и разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба А. Л. С. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

Жалбата е процесуално допустима, подадена е срещу подлежащо на обжалване въззивно решение от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение и е редовна.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Искът е предявен по реда на чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 ГПК (в заповедно производство е отказано на А. С. да му бъде издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК относно вземането за лихва) - осъдителен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД срещу В. Н..

Предявеният между страните спор за главницата е разрешен с неприсъствено, необжалваемо решение № 261426/04.03.2021 г. по гр.д. № 6232/2020 г. по описа на СГС. То установява със сила на пресъдено нещо, че към 01.03.2021 г. ищецът (А. С. ) има произтичащо от нотариално завереното споразумение от 21.11.2014 г., изискуемо на 30.12.2014 г. и непогасено парично вземане (срещу В. Н.) от невърнат остатък от заем в размер от 85 242 лева.

Страни по посоченото от В. Н. гр.д. № 106/2017 г. по описа на Благоевградски ОС са ищецът „Имотиинвест 2009“ ЕООД, и ответникът А. С..

Страни по посоченото от В. Н. гр.д. № 313/2020 г. по описа на Великотърновски ОС са ищецът „В. К.“ АД, като частен правоприемник на „Имотиинвест 2009“ ЕООД, и ответникът А. А. С..

Във въззивната си жалба жалбоподателят – ответник се позовава на извършени в тези производства прихващания на задължението му за главница по споразумение от 21.11.2014 г., върху която в настоящото производство се претендира лихва.

Въззивният съд е приел, че се касае за възражения за вече настъпили прихващания и осъществено погасяване на вземанията на лицата и по начина, посочени в договора, а не за възражения за съдебно прихващане по член 298,ал.4 от ГПК. С оглед това тяхно естество частите от главното вземане на въззиваемия – ищец (А. С.) от невърнат заем от 47 200 лева и 51 500 лева, не са предмет на нито едно от производствата - гр.д. № 106/2017 г. по описа на Благоевградския ОС и гр.д.№ 313/2020 г. по описа на Великотърновския ОС и по тях сила на пресъдено нещо не може да се формира.

Това изключва решенията по тях да имат обуславящо значение за разрешаването на спора за лихвата за забава.

Както всеки друг факт, от който извлича за себе си изгодни правни последици, така и фактът за договора за прихващане от дата 05.05.2015 г. с оглед действието му по чл.123, ал.1 от ЗЗД, е могъл да бъде наведен от въззивника В. Н. с възражение срещу иска за главницата. но той е пропуснал да го оспори и да постигне друго разрешение по него. Силата на пресъдено нещо на неприсъственото решение преклудира незаявеното възражение и установява дължимостта на невърнатия остатък от заетата сума в размер от 85 242 лева.

Въззивникът дължи обезщетение за забава при плащането на главницата в този размер за непокрития от погасителната давност период - от 09.12.2016 г. до 03.10.2019 г. Решението в частта, с което искът е уважен за този период и до размера от 24 365 лева, е правилно и въззивният съд го потвърждава.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводи в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като не е спрял производството по делото поради наличието на дела с преюдициален характер и че е допуснал нарушение на материалния закон, като не е установил, че сумата 120 000 лева (по споразумението от 21.11.2014 г.) е изчерпана с предходни прихващания по двете посочени преюдициални дела и не е останала (дължима) главница, върху която да бъде начислявана лихва, в представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят извежда правни въпроси, за които твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

1. Длъжен ли е съдът да включи в доказателствения материал като доказателство влязло в сила решение, в случай че мотивите му са пряко относими към спорното материално право, както и да го разгледа заедно и в съвкупност с останалите доказателства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да отмени първоинстанционното решение като недопустимо, в случай че констатира наличието на влязло в сила решение, което е в пряка връзка с правилното и допустимо разрешаване на разглеждания от него спор?

И двата въпроса са основани на твърдения на жалбоподателя, че решенията по двете, посочени от него дела, имат обуславящо значение за разрешаването на спора за лихвата за забава.

Въпросите не са обуславящи, защото въззивният съд, след като е обсъдил предметите и страните на посочените от жалбоподателя две граждански дела, е обосновал извода си за обратното: че решенията по тези две дела не могат да имат обуславящо значение за разрешаването на спора за лихвата за забава поради следното: в тях са разгледани възражения за вече настъпили прихващания и осъществено погасяване на вземанията на лицата и по начина, посочени в договора, а не за възражения за съдебно прихващане по член 298,ал.4 от ГПК, по които сила на пресъдено нещо не може да се формира и тъй като фактът за договора за прихващане от дата 05.05.2015 г. с оглед действието му по чл.123, ал.1 от ЗЗД, е могъл да бъде наведен от въззивника В. Н. с възражение срещу иска за главницата. но той е пропуснал да го оспори и да постигне друго разрешение по него и силата на пресъдено нещо на неприсъственото решение преклудира незаявеното възражение и установява дължимостта на невърнатия остатък от заетата сума в размер от 85 242 лева.

Съответно приетото от въззивния съд не е в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 57/27.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, ІV г.о., което препраща към т.18 от ТР 1 /04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС за отговора на въпроса, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото… Диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК (отм.) визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него… В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет… По отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет.

Поради обоснования извод на въззивния съд, че решенията по двете посочени дела нямат обуславящо значение по отношение на разгледания от въззивния съд спор, който не е разрешен в противоречие с посочените от жалбоподателя решения, той не е допуснал противоречие и с посоченото от жалбоподателя решение по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК: Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Настоящият съдебен състав не намира, че е налице съмнение за допустимостта на въззивното решение, което да обоснове допускането му до касационно обжалване.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски, не е представил списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното съдът