Определение № 6140 от 04.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4957/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Д. С. В., чрез адв. Стефанова, срещу определение № 2207/23.02.2026 г., постановено по адм. дело № 2434/20024 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решение № 14498/29.12.2025 г., постановено по същото дело в частта за разноските и осъждане на ответника по жалбата да заплати дължимото адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата (ЗА). Излага доводи, че противно на приетото от съда, заплащането на възнаграждение е своевременно претендирано. Счита, че липсата на извършени по делото разноски, не е основание да бъде отказано присъждане на адвокатско възнаграждение. Иска се отмяна на определението и изменение на решението в частта за разноските. Ответникът – Национална лекарска експертна комисия, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършена проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С оспореното определение, в производство по чл. 176а от АПК, първоинстанционният съд е отхвърлил искането на Д. С. В. за изменение на решение № 14498/29.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2434/20024 г. на АС - Варна, съответно за допълване диспозитива на решението и осъждане на ответника по жалбата да заплати дължимото адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА. Определението е правилно. Обосновани са изводите на съда, че не са налице законово изискуемите предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Ал. 2 на същата норма предвижда, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по–нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. От така действащата правна уредба следва, че за да бъде уважено искането по чл. 38, ал. 2 от ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на страната размер на адвокатското възнаграждение, заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безплатна и отговорност на насрещната страна за разноски. В случая не е спорно, че в първоинстанционното производството реално е осъществено процесуално представителство. Видно от данните по делото – уточняваща молба от 11.11.2024 г. и представени писмени бележки, действително от процесуалния представител на жалбоподателя е направено искане за заплащане на адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА. Същевременно обаче, адв. Стефанова не е представила договор за правна защита и съдействие или друг документ, който да доказва, че между страните е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ. Съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване. Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличието на конкретно основание за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда. При отсъствието на договор, а и на друг документ, от който може да се направи извод за конкретна хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 1 – 3 от ЗА, в която е възложено оказването на безплатна адвокатска защита по делото, няма основание на пълномощника – адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение в условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В допълнение, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, в представеното по делото подписано от страната пълномощно не е обективирано съгласие за осъществяване на процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1 от ЗА, а напротив, изрично е посочено, че процесуалното представителство е за сметка на упълномощителя. Освен това, в производството пред АС – Варна, Д. В. не е направил разноски и съответно НЕЛК не е осъдена да заплати такива, поради което липсва третата кумулативно изискуема предпоставка за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Предвид липсата на договор за безплатна правна защита и след като в първоинстанционното производство не е имало основание ответникът да бъде осъден за разноски, обосновано съдът е отхвърлил искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение