Определение № 50042 от 19.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1600/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Енерго – Про Продажби“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 223 от 28 .0 3.2022 г. по в. т. д. № 633/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на акционерното дружество по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 29 от 27.01.2022 г. в частта за присъдените му разноски за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай с оглед предмета на производството – обективно съединени искове, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), т. е. – дължимото на страната адвокатско възнаграждение следва да бъде изчислено съобразно материалния интерес на всеки иск поотделно, а не съобразно общия размер на предявените искове. Моли за отмяна на обжалваното определение и изменение на въззивното решение в частта му за разноските чрез присъждане на въззиваемия на пълния размер на сторените от дружеството разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство, или сумата от 13 044 лв. с ДДС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори против частната жалба от насрещната страна – „Уинд Парк Каварна Иист“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], и третото лице-помагач на страната на ответника – „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна, по следните съображения: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – Варна е приел, че минималното възнаграждение за процесуално представителство следва да се определи съобразно общия интерес по делото съгласно чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, доколкото са предявени няколко обективно кумулативно съединени оценяеми искове. За неоснователно е намерено твърдението на въззиваемия-молител, че определянето на възнаграждението следва да стане по всеки от исковете поотделно. Посочил е, че нормата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ има предвид искове с различни интереси, затова и сочи вид и брой на исковете, докато при еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца оценяеми осъдителни искове, се дължи възнаграждение върху общия интерес съгласно чл. 7, ал. 2, в случая по т. 5 от НМРАВ. При различен вид искове – с различен вид интерес: оценяеми и неоценяеми, посочени неизчерпателно в чл. 69, ал. 1 ГПК, в Тарифата за държавните такси и в чл. 7, ал. 1 от НМРАВ, възнаграждението се определя съобразно вида и броя им, за всеки един от тях поотделно. Не може да се поддържа едновременно приложение на чл. 2, ал. 5 и на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, като разграничителният критерий е различният и еднаквият вид и интерес на предявените искове. Меродавен в случая при предявени няколко иска, изхождащи от едни и същи правопораждащи факти и предполагащи еднаква защита, е общият интерес по делото, така, както предвижда чл. 7, ал. 2 от НМРАВ. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадена въззивна жалба на „Уинд Парк Каварна Иист“ ЕООД срещу решение № 172 от 16 .0 6.2021 г., постановено по т. д. № 1148/2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу „Енерго – Про Продажби“ АД, подпомаган от „Национална електрическа компания“ ЕАД, обективно кумулативни съединени искове на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на: 1.) сума в размер на 27 576.71 лв., представляваща обективирана в Дебитно известие № 241/30.09.2017 г. към Фактура № 240/11.10.2017 г. цена на произведена и доставена електроенергия през м. 09.2017 г., както и сумата от 7 744.59 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 01.01.2018 г. до 11.10.2020 г.; 2.) сума в размер на 86 131.14 лв., представляваща дължим остатък от обективирана във Фактура № 242/31.10.2017 г. цена на произведена и доставена електроенергия през м. 10.2017 г., както и сумата от 24 188.41 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 01.01.2018 г. до 11.10.2020 г.; 3.) сума в размер на 6 927.63 лв., представляваща дължим остатък от обективирана във Фактура № 243/30.11.2017 г. цена на произведена и доставена електроенергия през м. 11.2017 г., както и сумата от 1 945.42 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 01.01.2018 г. до 11.10.2020 г. и 4.) сумата от 126 074.26 лв., представляваща дължим остатък от обективирана във Фактура № 246/31.12.2017 г. цена на произведена и доставена електроенергия през м. 12.2017 г., както и сумата от 35 405.87 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, за периода от 01.01.2018 г. до 11.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска – 12.10.2020 г., до окончателното изплащане на задължението. С определение № 50033 от 07.02.2023 г. по т. д. № 2426/2021 на I т. о. ВКС е приел, че по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на ВКС, I т. о. и определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на ВКС, IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в НМРАВ минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно. При съобразяването с горните критерии, според които съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в НМРАВ минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, то минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се редуцира договореното такова от 13 044 лв. с ДДС, възлиза на 13 031. 14 лв. с начислен ДДС, а не до неправилно приетия от въззивния съд минимален размер от 9 500 лв. с ДДС. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция, молбата по чл. 248 ГПК се явява частично основателна за сумата от 3 531.14 лв. с ДДС, представляваща горницата между присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 500 лв. с ДДС и действително дължимите разноски в размер на 13 031.14 лв. с ДДС, определени съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 2, ал. 5 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. т. 3 – 5 от НМРАВ (ред. ДВ, бр. 68 от 2020 г.) във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение