Определение № 2599 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1682/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от „Лион Инвест Груп“ АД, чрез адв. Стойка Г. М., против определение № 786/26.03.3024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 59/2023 г. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страни, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Жалбоподателят изразява становище за неоснователност. Насрещните страни изразяват становище за неоснователност на частната жалба. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: „Лион Инвест Груп“ АД е предявил срещу „Лион Трейдинг“ ООД иск по чл. 177, ал. 1 ЗЗД (касаеща приоритетно вземане за разноски за имот) за сумата 207 803. 83 лева, представляваща увеличената стойност на имот на ищеца, ипотекиран в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД, конституирана като трето лице - помагач на страната на ответника, за обезпечаване на парично задължение на „Леон Трейдинг“ ООД към банката. По висящото дело първостепенният СГС е допуснал обезпечение на предявения иск чрез спиране на принудителното изпълнение върху ипотекирания недвижим имот в [населено място], заедно с построените в имота сгради, до приключване на производство по делото. Постановил е на 25.07.2022 г. решение, с което искът е уважен до размера на 203 927. 46 лв., а за разликата до 207 803.83 лв. е отхвърлен. Срещу първоинстанционното решение са постъпили въззивни жалби от ищеца „Лион Инвест Груп“ АД, както и от „Първа инвестиционна банка“ АД - ТЛП на ответника. В хода на въззивното производство банката е поискала замяна на наложената от първостепенния съд обезпечителна мярка „спиране на цялото изпълнително производство“ с друга – спиране само на изпълнителните действия, изразяващи се в разпределение по реда на чл. 460 ГПК на сумата 207 803,83 лв., която би се получила в резултат на публичната продан. Това искане е уважено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК от състав на ВКС, III г., който с определение № 1276 от 26.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1486/2023 г. е приел, че спиране на изпълнителния процес само във фазата на разпределението по реда на чл.460 от ГПК до сумата, съставляваща цена на предявения иск по чл.177, ал.1 от ЗЗД (главницата от 207 803.83 лв.), е по-подходяща от наложеното от Софийския градски съд спиране на цялото принудително изпълнение върху имота. След това дружеството е поискало от Софийския апелативен съд с молба от 13.06.2023 г. замяна на наложената мярка „спиране на бъдещото разпределение по реда на чл.460 от ГПК“, със по-подходяща - „спиране на публичната продан на имота“. Сезираният съд е отказал поисканата замяна, позовавайки се на определение № 1276 от 26.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1486 по описа за 2023 г. на ВКС и дадените в него разяснения. Отказът за поредна замяна на обезпечителната мярка е потвърден с определение от състав на ВКС, III г.о., с определение № 343/25.01.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 4844/2023 г. В него е изяснено е, че интересът на ищеца като носител на приоритетно вземане по чл. 177, ал. 1 ЗЗД за разноски за имота и неговото удовлетворяване изисква същият да може да участва в разпределението на сумите с привилегия – преди ипотекарния кредитор. Не е налице обезпечителен интерес за ипотекарния длъжник от спиране на тези действия по изпълнителното производство, които предхождат момента, в който възможността да се удовлетвори привилегировано за вземането си за подобренията (като недлъжник и собственик на ипотекирания имот, върху който е насочено изпълнението), може да бъде реализирана – поради спиране на действията по изпълнението. Приоритетно вземане за разноски по чл. 177, ал. 1 ЗЗД ипотекарният длъжник има само по отношение на получената цена от собствения му имот след проведената публична продан при насочено изпълнение върху имота му за събиране задълженията на длъжника. Ето защо, той има интерес от провеждане на публичната продан, тъй като правото му по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД на предпочтително удовлетворяване може да бъде упражнено само по отношение на реализираната от продажбата на имота му за чуждото обезпечено задължение цена - чл. 177, ал. 1 ЗЗД. С нова молба ищецът по делото /жалбоподател по настоящото производство/ е поискал от САС да допусне обезпечение на сумата от 150 513,60 лв., представляваща натрупана лихва върху главницата от 207 803,83 лв., считано от датата на подаване на исковата молба до 07.03.2024 г., чрез спиране на изпълнителните действия, изразяващи се в разпределение по реда на чл. 460 ГПК на сумата от 150 513,60 лв., която би се получила в резултат на публичната продан на ипотекирания имот. В молбата се развиват съображения, че се касае за изменение на допуснатото още от първостепенния съд през 2018 г. първоначално обезпечение на предавения иск чрез спиране на изпълнителното производство; последващото изменение на обезпечителната мярка касаело само вземането за главница; вземането за лихви не било обезпечено до момента; искането е квалифицирано по чл. 398 ГПК от молителя. Сезираният апелативен съд с определение № 786/26.03.2024 г. е отказал да допусне исканото обезпечение. Квалифицирал е молбата като такава по чл. 389 ГПК, и изложил съображения, че вземането за забавено плащане в размер на законната лихва, натрупана след подаване на исковата молба върху главницата, не подлежи на самостоятелно обезпечение. Допуснатото по делото обезпечение на предявения иск, вкл. след изменението на мярката от ВКС, е рамкирано до главницата, като доводите и възраженията на „Лион Инвест Груп“ АД за това, че на обезпечение подлежи не само главницата по чл. 177 ЗЗД, вече не са били споделени от два състава на ВКС и, като краен резултат, обезпечението е само до размера на процесната главница. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Първо, следва да бъде изяснено, че искът, предмет на производството, образувано в гр.д. № 5614/2017 г. е обезпечен от първостепенния СГС с определение № 14789/02.07.2018 г. Наложената с това определение обезпечителна мярка „спиране на изпълнение“ по изпълнително дело № 20188250400289 на ЧСИ С. Г. е изменена в мярка „спиране на изпълнителния процес само във фазата на разпределението по реда на чл.460 от ГПК до сумата, съставляваща цена на предявения иск по чл.177, ал.1 от ЗЗД“ и актуалното обезпечение е това по определение № 1276 от 26.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1486/2023 г. на ВКС, III г. Възможността да се измени обезпечението е само досежно обезпечителната мярка, по реда на чл. 398 ГПК, което означава, че в случая може да се иска изменение да обезпечението досежно мярката, определена с определението на ВКС от 26.05.2003 г. Обезпечителната мярка по допуснатото обезпечение, определена през 2018 г. от СГС е вече заменена и е недопустимо искането на от „Лион Инвест Груп“ АД за „изменение“ на обезпечението, допуснато с определение № 14789/02.07.2018 по гр.д. № 5614/2017 г. от СГС. Всички развити съображения пред апелативния съд и по частната жалба, имащи отношение към чл. 398 ГПК, не са съобразени с правната норма, вкл. доводите, че актуалната обезпечителна мярка е определена от съда по молба на ТЛП на противната страна, а настоящото искане изхожда от ищеца. Правилно апелативният съд е квалифицирал и разгледал молбата като такава по чл. 389 ГПК, изхождайки от същността на сезирането. Правораздавателният орган сам квалифицира действията и исканията на страните, като не е обвързан от сочената от тях правна норма. Молбата за обезпечаване вземането на ищеца за натрупана лихва върху главницата, предмет на иска, за времето след подаване на исковата молба до посочена от страната дата, правилно е намерена за неоснователна. Вземането за текущи лихви по естеството си е обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Фактът, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се изчислява на база действащите законни лихви през времето на забавата, не променя неговия характер и не го прави лихва, защото начинът на изчисляване не може да промени същността на вземането, а лихвеният процент, чийто размер е законово определен, ще очертае само размера на обезщетението (напр. решение № 48 от 25.01.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1065/99 г.). Касае се за отделно, акцесорно на главното, вземане, за което обаче не е нужно предявяване на иск, важното е да бъде поискано, което може да стане и в хода на процеса – чл. 214 ГПК, вкл. и във въззивното производство (така и т. 9 от ТР № 1/04.01.2001 г. по ТД № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила при действието на ГПК от 2007 г.). Това вземане, както и относно съдебноделоводните разноски, не се включва в понятието „иска“ по делото, по см. чл. 289 ГПК. Тези съображения са относими спрямо всички видове искове и няма основание, както счита жалбоподателя, за различно тълкуване в хипотезата на заявена претенция по чл. 177 ЗЗД. При така изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Постъпилите в хода на въззивното производство молби и становища от страните нямат отношение към произнасянето по частната жалба, а по съществото си са доводи за процесуална злоупотреба от страна на ищеца по делото, водеща до забава в съдопроизводството и отлагане на откритите съдебни заседания. Съставът на ВКС е валидно сезиран и дължи произнасяне, като е определен в този персонален състав на 21.05.2024 г., а делото е докладвано на съдията-докладчик на 22.05.2024 г. Апелативният съд, пред когото делото е висящо, може да изпраща само служебно изготвена преписка към частна жалба, подадена срещу постановен от него акт по делото и да продължи с разглеждането на спора пред себе си – чл. 276, ал. 2 ГПК. МОТИВИРАН от горното, съдът