Решение № 23 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 744/2010 г.

Решение № 23 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 744/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Т. чрез адв. А. Ц. срещу решение № 39 от 25.01.2010 г. по гр. дело № 990/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 14.08.2009 г. по гр. д. № 478/2006 г. на Старозагорски окръжен съд. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на касатора, предявени по реда на чл. 254 от ГПК (отм.), че не дължи на кредитора [фирма] вземането по изпълнителен лист, за нищожност на договор за заем, послужил на последния като изпълнително основание и евентуалния иск, че дължимото е в размер на 15 000, а остатъка е погасен във връзка с договор за покупко-продажба на селскостопанска продукция. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като недопустимо неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. В нарушение на процесуалните правила е разпределена доказателствената тежест, липсва произнасяне по материалното основание на исковете и не е посочено на кое от "алтернативно" посочените основания съдът приема дължимост на вземането. Решението се основава на обстоятелства, изтъкнати и коментирани за първи път от въззивния съд и мотивите са противоречиви. Ответникът по касационната жалба [фирма] заявява отговор, с който оспорва наличието на отменителни основания. На въпроса, обусловил допускане до касационно обжалване, следва да се отговори положително. Съображения са развити от пълномощника адв. Е. Ц., претендират се разноски. С определение № 1089 от 10.11.2010 г. на ВКС, III г. о жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпроса допустимо ли е при отрицателен установителен иск на основание чл. 254 от ГПК (отм.) съдът да приеме и преценява дължимостта на процесното вземане не само с оглед правното основание, послужило на кредитора при снабдяване с изпълнителен лист и да изтъква съществуването на друго материално основание на паричното вземане като мотив за отхвърляне на иска, предвид твърдения, доводи и възражения на страните, установени в производството по този иск. По изведения въпрос, обусловил допускане на жалбата до разглеждане, при основанието на чл. 291, т. 3 от ГПК и предвид обстоятелствата по делото, Върховен касационен съд намира следното: От значение за успешното провеждане на отрицателния установителен иск по чл. 254 от ГПК (отм.) е установяването на материалноправните възражения на длъжника, в случая възражение за липса на валидно и изискуемо вземане, а не формалните пороци на несъдебното изпълнителното основание, което може да е обективирано в абстрактна сделка или чрез договор, който гарантира на кредитора повече от едно основание за връщане на предадената парична сума. В тези случаи предмет на установяване по иска са каузалните, респ. действителните отношения между страните. В зависимост от естеството на заявените по исков ред материалноправни възражения на длъжника по вече образуваното изпълнение, се разпределя и доказателствената тежест. Ищецът следва да установи положителните факти, които да обусловят извод за наличието на ползващия го отрицателен факт, а именно липсата на конкретно парично задължение, подлежащо на принудително изпълнение. Ако при заявена с иска по чл. 254 от ГПК (отм.) нищожност на договор за заем поради привидност или поради противоречие с правилото на чл. 152 от ЗЗД се отрича обективираният в конкретното изпълнително основание правопораждащ факт на паричното вземане, без да се отрича фактическото получаване на сумата, то изводът за съществуването на дълга може да се основе както на съображението, че ищецът не е установил заявената недействителност, така и на съображението, че последиците от нея не обуславят извод за липса на събираем дълг. Ако за да потвърди обжалвано решение, с което изрично е отхвърлен както отрицателния установителен иск за недължимост на вземането, така и иска за нищожност на конкретна сделка, въззивният съд изтъкне и двете съображения, това не сочи на противоречие или неопределост в мотивите на съда. По касационната жалба. Решението на Пловдивски апелативен съд е съобразено с гореизложеното и касационната жалба на Д. Д. Т. е неоснователна в основния си довод, че въззивният съд не се е произнесъл по спорния предмет, поради "алтернативност" на мотивите. Правилен е решаващият извод на Пловдивски апелативен съд, че в качеството си на представляващ гражданско дружество, което по силата на закона е прекратило съществуването си, получателят на паричната сума от 60000 лева не е сключил действителен договор за покупко- продажба на 15.09.2003 г. Неоснователно е оплакването, че прекратяването на гражданското дружество при обстоятелствата по чл. 363, б. "в" от ЗЗД е установено и коментирано в нарушение на процесуалните правила от въззивния съд. Фактите, обусловили извод за несъществуване на гражданското сдружение "В." към 15.09.2003 г. са били безспорно установени пред първа инстанция и са обсъдени в решението на Радневски районен съд. Тъй като още при сключване на договора от името на сдружение "В." ищецът Т. е заявил, но не е установил пред кредитора правното си положение на представител, валидно обвързващ едно съществуващо гражданско дружество по задължението за доставка на бъдеща реколта, то уговорката в договора за заем че същият получава сумата от 60 000 лева от кредитора - продавач по оказалия се недействителен договор в лично качество и се задължава солидарно с други лица да я върне, не позволява да се направи извод за недопустимо съглашение по смисъла на чл. 152 от ЗЗД. Обективираното в договора за заем материално основание на дълга е действителното. Длъжникът по изпълнението не е провел доказване на основание за неговата нищожност, нито е провел доказване по евентуалното си възражение, че част от дълга е погасен. Ето защо, като е потвърдил отхвърлянето на отрицателния установителен иск, Пловдивски апелативен съд е постановил правилно решение. Обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като на ответната страна [фирма] [населено място] следва да бъдат присъдени разноските в това производство, установени в размер на 1700 лева за адвокатска защита. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IIIг. о.