Решение № 971 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11367/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. С. и Г. Н. Г. от гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител адв. Площаков, срещу решение № 8589 от 09.10.2025 г., постановено по адм. дело № 1304/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлена жалбата им срещу заповед № 24РД09-253 от 28.05.2024 г. на кмета на район „Северен“, Община Пловдив, в частта й по т. 1 и т. 2 и са осъдени да заплатят разноски по делото. В касационната жалба се твърди необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспорения административен акт в частта му по т. 1 и т. 2. Претендира се отмяна на съдебното решение в оспорената му част и решаване на спора по същество, както и присъждане на разноски както за касационното производство, така и за първоинстанционното производство. Ответникът – кмета на район „Северен“, Община Пловдив, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния представител юрк. Тилева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото, както и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касационните жалбоподатели. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежни страни срещу неблагоприятен за тях съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба на Ц. С. и Г. Г., както и във връзка с решение № 6745/20.06.2025 г., постановено по адм. дело № 5146/2025 г. по описа на ВАС, срещу заповед № 24РД09-253 от 28.05.2024 г. на кмета на район „Северен“, Община Пловдив, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на жалбоподателите да премахнат незаконен строеж: „Пристройка с допълнително входно стълбище към съществуваща жилищна сграда и стопанска постройка”, ситуирани в имот с [идентификатор], изградена в нарушение на чл. 148 от ЗУТ, както следва: 1. пристройка към съществуваща сграда с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на гр. Пловдив, приобщена от южната страна към съществуваща сграда с [идентификатор] по КККР на гр. Пловдив; 2. излято бетонно входно стълбище към жилищната сграда с [идентификатор]; 3. стопанска сграда, долепена на източната фасадна стена на съществуваща сграда с [идентификатор]. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед в частта й по т. 1 и т. 2 при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган и в предвидената писмена форма, както и при спазване на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Прието е от съда, въз основа на събраните писмени доказателства, включително съдебно-техническа експертиза, че е налице разминаване в площите на сградата, дадени в нотариалния акт и отразеното в КККР, като следва да се приеме по-благоприятното за жалбоподателите, а именно жилищна сграда е със застроена площ 64 кв. м. и удостоверението за търпимост обхваща сграда с този обем /така както е по акта за собственост/, но при огледа на място експертът установява,че понастоящем, сградата е със застроена площ 95.71 кв.м., като в приложената скица е отбелязана с № 1. Според съда от събраните по делото доказателства, независимо от указаната на страните доказателствена тежест, не може да бъде установена по безспорен начин датата на извършване на процесния строеж – липсват представени декларации, в които да се твърди конкретна година на неговото изграждане, като този спорен момент не може да бъде установен включително и от заключението на съдебно-техническата експертиза. Съдът намира също така,че не е налице нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК, който вменява на административния орган, че индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая, като следва доказателствата да се събират служебно, да се проверят и преценят от него, тъй като органът е бил в невъзможност да събере такива доказателства, доколкото самите жалбоподатели не са уточнили година на извършване на строежите. Прието е също така от административния съд, че регулационният план за съответната зона е приет през 1973 г., кадастралният план за зоната е приет през 2009 г. и в този смисъл годината на строителството дори да се уточни и изясни, за там не е предвиден одобрен застроителен план, т. е. жалбоподателите са имали възможността да процедират във времето подробен устройствен план /ПУП/ - план за регулация и застрояване /ПРЗ/ или по някаква форма да се урегулира строителството в имота, което не е сторено. Още повече, че УПИ-то е с отреждане за „зеленина и спорт“ и това е доказано и описано в експертизата, като в същото УПИ е ситуирана сграда за жилищно строителство, което е недопустимо. Въз основа на това съдът е обосновал извод, че процесният строеж по т. 1 и т. 2 от оспорената заповед е незаконен на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗУТ, доколкото същият е изграден без строителни книжа и не попада в изключенията по чл. 151, ал. 1 от ЗУТ. В частта й по т. 3 „Стопанска сграда, долепена на източната фасадна стена на съществуваща сграда с [идентификатор] по КК на гр. Пловдив“, съдът е отменил оспорената заповед, като е приел, че в тази част същата е издадена при допуснати съществени нарушения на изискванията за форма на административния акт, тъй като неправилно е описан разпореденият за премахване строеж – касае се не за стопанска сграда, а за навес, който е остъклен. В тази част съдебното решение не е оспорено от страните и същото е влязло в сила. Решението, в частта която се оспорва, е валидно, допустимо и правилно. Крайният извод на съда, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед в частта й по т. 1 и т. 2, се споделя от настоящата съдебна инстанция, макар и не по всички съображения, изложени в мотивите на съдебния акт. Правилно административният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и без допуснати нарушения на административно-производствените правила. Процесната заповед в частта й по т. 1 и т. 2 е издадена и в законоустановената форма, като същата съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с конкретно посочени параметри, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В процесния случай безспорно се установява по делото, че описаните в т. 1 и т. 2 от заповедта за премахване пристройка към съществуваща жилищна сграда с [идентификатор], с размери около 2.50 м. х 8.50 м., със застроена площ около 21.25 кв. м., както и излято бетонно входно стълбище към жилищната сграда, с размери 2.40 м. х 1.40 м., с площ около 3.40 м., представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на строителни книжа в съответствие с чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. В случая строителни книжа не са издадени, обстоятелство, по което страните не спорят, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Настоящата съдебна инстанция по отношение на спорния по делото въпрос дали процесният строеж, в частта му на изградената пристройка с допълнително бетонно входно стълбище към съществуващата жилищна сграда, е „търпим“ по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, не споделя извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не може да се установи спорният момент на изграждане на процесния строеж в тази му част. Действително, от събраните по делото доказателства, включително и от приетата по адм. дело № 1365/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив съдебно-техническа експертиза, не може да се установи точната година на изграждане на строежа, но същите могат да обосноват извод за периода, в който са изградени пристройката и бетонното стълбище. От приетите по делото писмени доказателства, включително и съдебно-техническа експертиза, се установява, че процесният строеж попада в поземлен имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър /АГКК/, в който имот е била нанесена двуетажна жилищна сграда с [идентификатор] с площ от 58 кв. м., която и сграда фигурира в нотариален акт № 4, том 6, дело № 2263/1977 г., но с площ от 64 кв. м. Видно от заключението на вещото лице арх. Иванов за процесната територия е действащ план за регулация на „Северна индустриална зона“, одобрен със заповед № 57/03.02.1973 г., съгласно който имот с [идентификатор] попада в УПИ – „за зеленина и спорт“, кв. 4, и в него е отразена двуетажна масивна жилищна сграда, съответстваща на тази, която е нанесена в кадастралната карта през 2009 г. По делото се установява също така, че за построената преди 1973 г. жилищна сграда с [идентификатор], с площ от 58 кв. м., а по нотариалния акт 64 кв. м., е било издадено удостоверение за търпимост № 3-9400-20537/11.01.2019 г. от главния архитект на район „Суверен“, Община Пловдив. От заключението на вещото лице се установява още, че общата квадратура на находящата се в имота жилищната сграда, включваща сградата, за която е издадено удостоверение за търпимост и е нанесена в кадастралната карта с [идентификатор] с площ от 58 кв. м., както и процесната пристройка, за която административният орган сочи площ около 21.25 кв. м., е 79.25 кв. м., като при извършено замерване на място вещото лице констатира обща площ на съществуващата жилищна сграда - 95.71 кв. м. Това обстоятелство от своя страна, дори и да се приеме, че действителната площ на двуетажната жилищна сграда с [идентификатор] е 64 кв. м., безспорно обосновава извод, че процесната пристройка не е част от сграда с [идентификатор] и същата не попада в обхвата на представеното по делото удостоверение за търпимост № 3-9400-20537/11.01.2019 г., издадено от главния архитект на район „Суверен“, Община Пловдив. В тази връзка се явяват неоснователни възраженията на касаторите, че процесната пристройка е част от построената преди 1977 г. жилищна сграда, на която единствено през 2018 г. е извършен основен ремонт с полагане на топлоизолация, подменен покрив и дограма, съгласно дадени указания от районната администрация. Действително, с писмо изх. № 3-9400-19397/19.07.2018 г. на кмета на район „Северен“, във връзка с уведомление вх. № 3-9400-19397/13.07.2018 г. на Ц. С. за разрешаване на ремонт, е указано, че съгласно чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗУТ и § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ за текущ ремонт на сгради не се изисква разрешение за строеж, както и че ремонтът следва да бъде осъществен в габаритните граници на съществуващия архитектурен обем, без промяна в конфигурацията и вида на конструкцията, без надстрояване и без промяна във височините, т. е. с така дадените указания от кмета на района е съгласувано само извършването на текущ ремонт, а не основен както твърдят касаторите, който и ремонт не може да доведе до увеличаване на застроената площ на двуетажната сграда от 64 кв. м. на установените на място 95.71 кв. м. По делото се установява също, по данни на самите касатори, по отношение на процесното бетонно входно стълбище, че на мястото на същото е съществувало преди 2018 г. дървено стълбище, което при извършения през 2018 г. ремонт е било подменено, поради амортизация, с процесното бетонно стълбище. В тази връзка следва да се има предвид, обратно на твърдяното от касаторите, че от една страна замяната на съществуващо дървено стълбище чрез изграждане на негово място на бетонно входно стълбище не съставлява „текущ ремонт“ по смисъла на § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ, а доколкото с изграждането му се извършват строително-монтажни работи, с които първоначално вложени, но износени материали, конструкции и конструктивни елементи се заменят с други видове и се заменят конструктивни елементи, то същото представлява „основен ремонт“ по смисъла на § 5, т. 42 от ДР на ЗУТ, за чието осъществяване безспорно се изисква разрешение за строеж. От друга страна, видно от съдържанието на писмо изх. № 3-9400-19397/19.07.2018 г. на кмета на район „Северен“, същото касае извършването на текущ ремонт на съществуващата жилищна сграда, без промяна в конфигурацията и вида на конструкцията, като в самото искане на собствениците е посочено само полагане на топлоизолация, подмяна на покрив и дограма, без увеличение на застроена площ, но не и основен ремонт на съществуващо външно дървено стълбище. С оглед на така установеното по делото за процесния строеж в частта му по т. 1 и т. 2 от заповедта, настоящата съдебна инстанция намира, че процесната пристройка е изградена след 2018 г., а външната бетонна стълба през 2018 г. Предвид така установения период на извършване на процесния строеж в частта му на пристройката и външното стълбище, то последният не би могъл да бъде "търпим" нито по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, нито по смисъла на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. За пълнота на изложеното по отношение на представеното по делото удостоверение за търпимост № 3-9400-20537/11.01.2019 г., издадено от главния архитект на район „Суверен“, Община Пловдив, следва да се има предвид, че в производството по чл. 225а от ЗУТ за премахване на незаконен строеж, следва да бъде установено с надлежни доказателствени средства наличието или липсата на законовите предпоставки за "търпимост" на строежа. Последното се установява от административния орган или в хода на съдебното производство, ако административният орган не е събрал съответните доказателства в тази насока, независимо от наличието на удостоверение за търпимост на този строеж. Такъв документ има доказателствена стойност само при прехвърлителна сделка пред съответните нотариални органи, поради което търпимостта на строежа подлежи на самостоятелна преценка от страна на административния орган, респ. от съда, във всеки конкретен случай и дори и тогава когато за този строеж вече е било издадено удостоверение за търпимост, което се явява и неотносимо в настоящото производство. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Неоснователни са оплакванията на касаторите за нарушение на чл. 170, ал. 1 от АПК, във връзка с тежестта на доказване върху оспорващия, вместо върху органа. Тежестта на доказване в процеса е разпределена с нарочно определение от 25.06.2025 г. съобразно изискванията на чл. 170 от АПК и във връзка решение № 6745/20.06.2025 г., постановено по адм. дело № 5146/2025 г. по описа на ВАС, като на страните е осигурена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на твърденията си. Установяването на законността на строителството, както и на предпоставките за „търпимост“ на строежа, в това число и годината на изграждането му, са в тежест на жалбоподателите, тъй като тези факти са благоприятни за тях, а доводът в обратен смисъл в касационната жалба е неоснователен. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – Пловдив е правилно и не е налице соченото от касаторите основание за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 80 лева /40.90 евро/, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,