Определение № 354 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 725/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т. 2 и във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответницата по делото С. А. И. срещу определение № 1211/20.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 326/2022 г. на Старозагорския окръжен съд (СзОС). С обжалваното определение, по реда на чл. 248 от ГПК, жалбоподателката е осъдена да заплати на ищцата по делото Д. С. Христова, действаща чрез настойника си Д. Л. М., направените пред Казанлъшкия районен съд (КзРС) и СзОС (т.е. в първоинстанционното и въззивното производство по делото) разноски относно иска по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, в размер 1 593 лв. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд – съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. В частната жалба се излага оплакване за недопустимост на обжалваното определение, като жалбоподателката поддържа, че молбата на ищцата по чл. 248 от ГПК била подадена преждевременно, тъй като делото все още не е приключило окончателно. Излагат се и съображения, че „развалянето“ на договора за издръжка и гледане „става по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД“ и има обратно действие съгласно чл. 88 от ЗЗД, като всяка от страните трябва да върне на другата това, което е получила по договора, а по делото са представени писмени доказателства за предоставена от жалбоподателката-ответница на ищцата сума от 15 000 лв. за различни разходи за грижи и издръжка на последната. Ответницата по частната жалба – ищцата Д. Х. (действаща по делото чрез настойника си и процесуалния си пълномощник) в отговора на жалбата излага доводи и съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С постановеното по делото първоинстанционно решение КзРС е уважил предявени срещу жалбоподателката искове за недействителност, като е унищожил, на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, процесната упълномощителна сделка между страните, и е прогласил „нищожността“ на процесния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение и издръжка, сключен между страните. С въззивното решение СзОС е обезсилил първоинстанционното решение в частта по иска за „нищожност“ на процесния прехвърлителен договор, като е постановил да се образува ново първоинстанционно гражданско дело пред родово-компетентния като първа инстанция СзОС – за разглеждането на този иск; и е потвърдил първоинстанционното решение на КзРС в останалата част, с която е уважен искът по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Така постановеното въззивно решение не е обжалвано в срока по чл. 283 от ГПК и е влязло в сила. С него СзОС не се е произнесъл по своевременно направените претенции на ищцата за присъждане на разноските по делото, поради което последната, действаща чрез настойника си и процесуалния си пълномощник, в срока и по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК е подала молба за допълване на въззивното решение относно разноските. За да постанови обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, СзОС е установил още, че относно приключилото производство по иска по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД ищцата е направила разноски в общ размер 1 593 лв., от които: 70 лв. за държавна такса, 600 лв. за адвокатско възнаграждение и 323 лв. за възнаграждение на вещото лице – в първоинстанционното производство, както и 600 лв. за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Предвид това, както и предвид представените от ищцата списъци по чл. 80 от ГПК пред двете съдебни инстанции, СзОС е приел, че молбата на ищцата е основателна и ответницата следва да бъде осъдена да ѝ заплати сумата 1 593 лв. При така установеното по делото, следва, че са налице както предпоставките за допълването по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение, така и предпоставките по чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК за осъждането на жалбоподателката-ответница да заплати на ищцата, направените от последната разноски за производството пред двете съдебни инстанции по иска по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Този иск е уважен с въззивното решение, поради което още с него СзОС е следвало, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, да присъди тези разноски в полза на ищцата. Като не е направил това, а ги е присъдил по реда на чл. 248 от ГПК – при наличие и на останалите предпоставки за това, СзОС е постановил валидно, допустимо и правилно определение. Оплакванията и доводите на жалбоподателката, че молбата по чл. 248 от ГПК на ищцата била преждевременна, респ. – че обжалваното определение е недопустимо, са неоснователни. Производството по обусловения иск за недействителност („нищожност“) на процесния прехвърлителен договор, действително не е приключило и продължава да се развива като първоинстанционно такова пред родово-компетентния СзОС. От изхода на това производство обаче по никакъв начин не са обусловени присъдените в полза на ищцата разноски по уважения (и то вече с влязло в сила решение) обуславящ иск по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД за унищожаването на процесната упълномощителна сделка. Останалите съображения в частната жалба – относно „развалянето по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД“ на процесния договор за издръжка и гледане и обратното действие на същото съгласно чл. 88 от ЗЗД, нямат никакво отношение към исковете за недействителност, по които са постановени решенията на двете съдебни инстанции по делото, респ. – тези доводи са напълно неотносими и към валидността, допустимостта и правилността на обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК. В заключение – обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение