Определение № 114 от 13.04.2017 г. на ВКС по д. № 53664/2015 г.

Производството е по чл.628 и сл. ГПК. В откритото съдебно заседание на 27.02.17 г., насрочено на осн. чл.290 ГПК, след допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по т.д. №4337/14 г. по жалбата на ищеца [фирма], [населено място], ответникът по жалба и по иска [фирма], [населено място] е направил искане за отправяне на преюдициално запитване /ПЗ/до Съда на ЕС и спиране на производството по делото. Според ответника преюдициалното запитване следва да бъде отправено по следните въпроси: 1./ Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?; 2./ Следва ли чл. 17, nap. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 3./ Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 4./ Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 5./ Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, първата алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз / Хартата/, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд - който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС - да е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 6./ Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа? 7./ Следва ли правата на ефективна съдебна защита и справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Хартата, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави на страните по спора възможност да представят своята позиция за това правно основание? Жалбоподателят и ищец [фирма] оспорва искането като неоснователно. ВКС, като разгледа искането, намира следното: С обжалваното въззивно решение на Апелативен съд София по т.д. №4537/14 г. са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с пр. осн.чл.55, ал.1,т.3 ЗЗД, за сумата от 57 118 лв., платена от ищеца временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника, получена на отпаднало основание,след отмяна на решението на ДКЕВР за определянето й по административен ред от 14.09.12 г. и чл.86 ЗЗД, за сумата от 445 лв., лихва за забава за посочения в решението период. Прието е, че за процесния период страните са били обвързани от договор за предоставяне на достъп до електроразпределителната мрежа на ответника, който е с продължително действие. По силата на този договор електроразпределителното дружество предоставя гарантиран достъп до мрежата си, а производителят на ел. енергия заплаща определената от ДКЕВР временна цена. Отмяната на административния акт на ДКЕВР за определяне на временната цена за достъп, не се отразява на валидността на съществуващите между страните облигационни отношения по договора за достъп, поради което не е налице хипотеза на отпаднало основание. Основанието за заплащане на цена е регламентирано в закона, докато решението на ДКЕВР определя само нейния размер. Затова отмяната на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до мрежата, не води до прекратяване на облигационната връзка между страните, нито променя характера й от възмезден в безвъзмезден. Ответното дружество е получило процесните суми като дължими за предоставените от него услуги за достъп, които по силата на закона не са безвъзмездни, полученото е на правно основание – срещу престирани услуги и затова не се е обогатило неоснователно с процесните суми. Поради липса на доказателства за неоснователното обогатяване на ответника, претенцията е отхвърлена като неоснователна. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроси от предмета на спора: За значението на отмяната на един административен акт с обратна сила за съществуване на задължението, което е определил; Възможно ли е да бъде породена облигационна връзка по силата на закона без изразено съгласие на нито една от страните и Може ли изпълнението на задължение, възникнало от административен акт да бъде приравнено на съгласие за сключване на договор?, след констатацията, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата и изводите на въззивния съд по тях противоречат на практиката на ВКС за сходни случаи – р. по т.д. №707/15 г. на първо т.о., р. по т.д. №353/15 г., р. по т.д. №3018/14 г. и по т.д. №2611/14 г. на второ т.о., създадена след постановяване на обжалваното въззивно решение – осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Основният спор по делото е дали заплатената от ищеца [фирма] на [фирма] сума в размер на 57 118 лв., подлежи на връщане, като получена на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1 ЗЗД). Сумата е формирана, като елемент от парична престация по сключен между страните договор за изкупуване на електрическа енергия. Спорният елемент е т. нар. "цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа", която подлежи на определяне по административен ред от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). За процесния период м. 09.2012-м. 09.2013 г., със свое Решение № Ц-33 от 14.09.12 г. ДКЕВР е определил временни цени за достъп и съобразно тях е било извършено плащането от ищеца [фирма] към [фирма], формиращо претендираната в процеса сума. Решение Ц-33/12 г. на ДКЕВР е било обжалвано по административен ред и е отменено с Решение № 4753 от 04.04.2013 г. по адм. д. № 12424/2012 г. на Върховния административен съд (ВАС), потвърдено с Решение № 12582/10.01.2014 г. по адм. д. № 7228/2013 г. на 5 чл. с-в на ВАС. С цитираните при допускане на обжалването решения на ВКС е прието, че за произнасяне по основателността на спора по делото, дали сумата, формирана от цената за достъп за период, предхождащ отмяната на решението на ДКЕВР е била платена на отпаднало основание, е от значение да се прецени дали решението на Върховния административен съд има обратно действие или не. Прието е, че отмяната на решение Ц-33 на ДКЕВР, имащо правната характеристика на индивидуален административен акт, води до отпадане на т. нар. "временни цени" за предхождащ решението на ВАС период. Макар и елемент от търговски договор, цената за достъп до електропреносната мрежа не подлежи на свободно договаряне от страните, а е предмет на административна регулация от ДКЕВР. За периода след отмяната на адм. акт на ДКЕВР цена липсва и не може да бъде определена по правилата за други търговски сделки, напр. чл. 326, ал. 2 ТЗ. Затова платената от дружеството - ищец като цена сума подлежи на връщане. Прието е още, че макар и достъпът до електропреносната мрежа да е бил фактически осъществен, то липсата на цена (административния елемент) не може да бъде заместен от търговския/гражданския съд по тълкувателен път. По този път и в рамките на търговския спор, не може да бъде задължен държавния регулатор (ДКЕВР) да предприеме компенсаторни мерки за периода на липса на цени или да уреди завареното положение с друг свой административен акт. ВКС е национална юрисдикция по смисъла на чл. 267, ал. 3 ДФЕС и чл. 629, ал. 3 ГПК, чието решение не подлежи на обжалване и отправеното искане за ПЗ е допустимо. Разгледано по същество, искането е неоснователно. В конкретния случай, сезирането на Съда на ЕО от ВКС за постановяване на преюдициално заключение по поставените от [фирма] въпроси не се включва в задължението по чл. 629, ал. 3, вр. чл. 628 ГПК (чл. 267, ал. 3 ДФЕС), поради следното: По първият от поставените въпроси, относно тълкуването на § 4 вр. § 3 от чл. 1 на Директива 2009/28/ЕО, съдебният състав счита, че нормата на общностното право е пределно ясна, като следва да се отбележи и това, че § 4 въвежда възможност, а не задължение за държавата да задължи операторите на преносната и разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично посочените в § 3 разходи. Тезата на молителя е неясна, но и в двете хипотези - ако се приеме, че има нормативна празнота (българската държава не е предвидила изисквания към операторите) или пък има въведено нормативно задължение (българската държава е предвидила изисквания към операторите), то това от една страна не съставлява предмет на тълкуване на общностното право, каквато е компетентността на Съда на ЕО, а от друга - не може пряко да обуслови изхода на делото т. е. да замести липсата на цена за достъп. Следва да се отбележи и това, че въпросът излиза извън приложимостта на Хартата, посочена в чл. 51 от нея. Вторият от въпросите – за тълкуването на чл. 17, ал. 1 от Хартата, е поставен прекалено общо, но дори да бъде синтезиран до защита от Общностното право на придобит доход, също не обуславя изхода на делото. По делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало, по см. на чл. 55, ал. 1 от националния Закон за задълженията и договорите. Предвид липсата на възможност за суспендиране на националния закон, то въпросът е по-скоро хипотетичен - С-93/78 L. Mattheus. Третият и четвъртият въпроси също са поставени общо и хипотетично и не очертават рамката, в която би следвало да се произнесе Съда на ЕО - по въпрос, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор, на осн. чл. 628 ГПК (чл. 267, ал. 3, вр. ал. 2 ДФЕС). Поради това, за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси - С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Healtн. По същите съображения, Върховният касационен съд не е длъжен да отправи преюдициално запитване и по останалите два въпроса, доколкото искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на Европейския съюз. Преди всичко, настоящият съдебен състав счита, че цитираните разпоредби на националното процесуално право (чл. 280 и сл. и чл.290 ГПК) не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на Съда. Освен това, съгласно ТР №1/2010 г. и ТР № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, постановените по реда на чл. 290 ГПК решения са задължителни за по-долните съдилища по отношение на посочения в тях правен въпрос, но не са задължителни за друг състав на ВКС, разглеждащ сходен спор. Делото е висящо пред състав на ВКС и ако този състав хипотетично прецени, че отговорът на правния въпрос е друг, може аргументирано да не се съобрази с предходната практика, създадена с цитираните по –горе решения, с последиците по чл.292 ГПК. Затова, дори да се приеме, че Съда на ЕО би могъл да извърши проверка за съответствие на националния процесуален закон с Общностното право, то отговорът на подобен въпрос не предопределя изхода на делото. Седмият въпрос също е хипотетичен, тъй като в обжалваното въззивно решение, видно от посоченото по-горе, съдът не се е позовал изненадващо за страните на правно основание, свързано с правото на ЕС. Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г.о.