Определение № 2850 от 16.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1796/2026 г.

Производството е по реда на чл.229 ал.1 т.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на И. С. Б. от гр. Велико Търново срещу определение №193 от 15.01.2026 година, постановено по административно дело №28 по описа за 2026 година на Административен съд Велико Търново, с което е върната искова молба на И. С. Б. против кмета на община Велико Търново и Д. П. В. с предявени искове – съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването на отстъпено допълнително възмездно право на стоеж върху общинска земя, поради незаконосъобразност на Заповед № 609/12.08.1996 г.; - съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването извършена поправка на ЯФГ по чл. 62, ал. 2 от АПК в номерата на избените помещения № 80 и 83 на Заповед № 609/12.08.1996 г., поред незаконосъобразност на Заповед № РД-1328/04.10.2010 г.; - съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването на правоотношение между двамата ответници, съгласно сключения на 13.08.1996 г. договор за отстъпено право на строеж, поради некомпетентност и противоречиви клаузи; - съдът да установи незаконосъобразността на оспорваните актове и договора от 13.08.1996 г. като ги отмени или при условията на евентуалност –задължи кмета на отмени същите и ПРОИЗВОДСТВОТО по делото е било прекратено. В частната жалба се твърди неправилност на определението, излагат се доводи в подкрепа на твърденията и се иска отмяна на определението и връщане на делото за разглеждане по същество. Претендира присъждане на разноски. Частната жалбоподателка излага и становище по постъпили от ответниците – кмета на община Велико Търново и от Д. В. възражения по подадената от нея частна жалба като изразява несъгласие с тях. По делото е постъпил отговор от кмета на община Велико Търново, чрез процесуалния представител юрисконсулт Йонкова, от 05.02.2026 година, в който отговор се поддържа правилност на постановеното определение и искане да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски по списък. Постъпило е и възражение от 12.02.206 година от Д. В., чрез процесуалния представител адвокат Маринова, в което възражение се поддържа правилност на постановеното определение и неоснователност на частната жалба. Претендира се присъждане на разноски и се прави принципно възражение срещу евентуална претенция за такива разноски от частната жалбоподателка. Върховният административен съд, четвърто отделение като взе предвид доводите в частната жалба, мотивите на обжалваното определение и данните по делото преценява следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Административният съд е бил сезиран искова молба с предявени, т.н.“ искове“ - съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването на отстъпено допълнително възмездно право на стоеж върху общинска земя, поради незаконосъобразност на Заповед № 609/12.08.1996 г.; - съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването извършена поправка на ЯФГ по чл. 62, ал. 2 от АПК в номерата на избените помещения № 80 и 83 на Заповед № 609/12.08.1996 г., поред незаконосъобразност на Заповед № РД-1328/04.10.2010 г.; - съдът да признае за установено по отношение на ответниците несъществуването на правоотношение между двамата ответници, съгласно сключения на 13.08.1996 г. договор за отстъпено право на строеж, поради некомпетентност и противоречиви клаузи; - съдът да установи незаконосъобразността на оспорваните актове и договора от 13.08.1996 г. като ги отмени или при условията на евентуалност –задължи кмета на отмени същите. Съдът е разгледал предявените искове и е приел, че спорните въпроси относно два броя заповеди съответно от 1996 и 2010 година са били нееднократно предмет на разглеждане в съдебни инстанции в различни производства по Административнопроцесуалния кодекс и Гражданскопроцесуалния кодекс. Поради което е приел, че всички спорни въпроси са били разгледани и с постановени с постановени с влезли в сила съдебни актове. И независимо от променените наименования на претенциите – в настоящия случай искова молба и искове – като краен резултата отново се оспорват процесните две заповеди. Поради което е оставил без разглеждане исковата молба с предявените искове и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Не са допуснати нарушения на процесуалните правила по смисъла на АПК, изяснени са спорните въпроси и съда е извел правилни правни изводи. Процесните заповеди №№ 609/12.08.1996 г. и РД 22-1328/07.10.2010 г. на кмета на община Велико Търново са били предмет на съдебни производства по адм. д. № 342/2019 г., който е бил сезиран от ищцата по настоящето дело с жалба с искане за обявяването им за нищожни, доколкото още тогава не е било спорно, че срокът за проверката на законосъобразността им е бил отдавна изтекъл. Налице са влезли в сила актове, с които жалбата против първата заповед е оставена без разглеждане, поради липса на правен интерес от оспорване от Б. – в този смисъл е определение № 499/10.07.2919 г., оставено в сила в тази си част от ВАС с Определение от 23.10.2019 г. по адм. д. № 10882/2019 г. на ВАС, а жалбата против втората заповед е отхвърлена по същество с Решение № 803/18.12.2019 г. по адм. д. № 342/2019 г., оставено в сила от ВАС с Решение от 09.06.2020 г. по адм. д. № 2457/2020 г. на ВАС. От друга страна, е водено и гражданско дело № 2314/2018 г. на ВТРС с предмет оспорваното в настоящето производство право на строеж и съответно собственост върху построеното. Търсената чрез т.нар. отрицателни установителни искове защита в настоящето производство няма за предмет съществуването на административно право или правоотношение, особено такива, за които не съществува друг ред за защита, а реално цели отмяна/обявяване на нищожни на административни актове, както и вече при това са били предмет на съдебен спор, приключил със окончателни съдебни актове. Този извод определя недопустимост на исковете за учредяването и съществуването на право на стоеж и за „установяването“ на незаконосъобразни административните актове и договор, които пораждат това право, което налага оставянето им без разглеждане и прекратяване на производството по настоящето дело изцяло. Не само, че съществува друг ред за защита правата, предмет на настоящата ИМ на ищцата, но и той вече е реализиран и изчерпан от нея – и пред настоящия съд, и пред гражданския, то не се налага исканото от нея алтернативно изпращане на делото по подсъдност на съответния граждански съд. Твърденията, че по отношение на първата заповед от 1996 година е налице само влязло в сила определение за прекратяване, с оглед недопустимостта на оспорването й, следва да се отбележи, че за да се атакува определен акт, по различна форма на претенция, следва да се налице правен интерес от това правно действие на оспорващия. Предвид подробно изложените мотиви на всички съдебни инстанции, които са се занимавали със спорния, според ищцата въпрос, не е налице правен интерес – личен и непосредствен, който да определя нейното оспорване. Поради което този въпрос е недопустима да бъде неколкократно преразглеждан, без да има някакво различно основание по АПК или ГПК за такова производство. Въпреки определянето в настоящето производство, че се предявяват искове срещу двамата ответници, по своята същност те не съдържат в себе си различни основания от направеното вече неколкократно оспорване на двете заповеди и настъпилите според частната жалбоподателка последици от тях. Поради което определението следва да бъде оставено в сила. На двамата ответници се следват разноски за настоящето производство – според представените доказателства – на община Велико Търново – 110 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на Д. В. – 150 евро, представляващи адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл.236 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, четвърто отделение