Определение № 3490 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2520/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на областен управител на област София, чрез процесуалния си представител, против Определение № 5503/11.02.2026 г. по адм.д. №12360/2025г. на Административен съд София-град. Излага доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт, като иска отмяната му. Ответникът по частната жалба – Й. Г. Й., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 232 АПК, изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното определение, в посочения в обжалваното определение срок и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Й. Г. Й. срещу мълчалив отказ на областен управител на област София да предостави административна услуга по заявление с вх. № ОА23-7656/21.10.2025 г. След подаване на жалбата, в хода на съдебното производство, е приложено удостоверение с изх. № ОА23-7656-2/24.11.2025 г. на областния управител на област София, от което е видно предоставянето на исканата административна услуга, поради което за Й. е налице отпаднал правен интерес и съдът е присъдил исканите разноски, съобразно представен списък – адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. и 10 лв. държавна такса с оглед вината на органа за завеждане на иска. С Определение № 2670/22.01.2026 г. по адм. д. № 12360/2025 г. на АССГ, съдът, на основание чл.159, т.1 и т.4 АПК, е оставил без разглеждане жалбата, прекратил е производството по делото и е уважил изцяло искането за разноски в размер на 1 010 лв, които се равняват на 516, 40 евро. С обжалваното определение, в производство по чл. 176а АПК, съдът е отхвърлил искането от областния управител на област София да бъде изменено Определение № 2670/22.01.2026 г. по адм. д. № 12360/2025 г. по описа на АССГ в частта му за разноските, с която на Й. Г. Й. са присъдени съдебни разноски в размер на 1010 лв., от които присъдени 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение. В молбата на областния управител на област София е направено възражение за недължимост на разноските и за прекомерност на адвокатското възнаграждение. За да постанови този резултат, решаващият състав на АССГ е взел предвид, че с поведението си – произнасяне след изтичане на 7-дневния срок по чл.57, ал.2 АПК, областният управител на област София е станал причина за завеждане на дело, както и че присъденият размер на възнаграждението съответства на минималния, предвиден в чл.8, ал.3 Наредба №1 за възнаграждения за адвокатска работа. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, преценява обжалваното определение, с което не е уважена молбата на частния жалбоподател за изменение на Определение № 2670/22.01.2026 г. по адм. д. № 12360/2025 г. по описа на Административния съд София-град като неправилно в частта му на присъдените в полза на ответника по частната жалба разноски за адвокатско възнаграждение. Определението, предмет на инстанционен контрол, е постановено в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби – чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), във вр. с чл. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Наредба № 1/09.07.2004 г./ Наредба/ Наредбата). Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна и безвиновна. Тя се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В конкретния случай, в хода на производството, съдът е приел, че има произнасяне по формирания мълчалив отказ, поради което е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството, образувано по нея. Обстоятелството, мотивирало този резултат, е издаденото впоследствие удостоверение, с което е удовлетворено заявеното искане. Безспорно е, че частният жалбоподател е дал повод за завеждане на делото, поради което е налице основание да понесе разноски във връзка с иницииране на съдебното производство, както е приел и административният съд. Неправилно обаче съдът е определил размера на присъдените разноски за адвокатски хонорар, поради което оплакването на частния жалбоподател в този смисъл е основателно. За да е справедливо и обосновано, заплатеното адвокатско възнаграждение следва да отчита обстоятелствата, характеризиращи конкретното дело, сред които са видът и количеството на осъществената в полза на страната, претендираща разноски, правна помощ, фактическата и правна сложност на делото, както и продължителността на процеса. Съдът не е отчел служебно известния на АССГ и на ВАС факт, че оспорващият Й. е един от общо 19 жалбоподатели, които са подали идентични молби заявления за снабдяване с препис от акт за държавна собственост за един и същи имот с [идентификатор] по КККР на гр. София. Всички тези лица са се легитимирали пред административния орган с един и същи документ за собственост, в който всички те са вписани и заедно в едно общо пълномощно са упълномощили адв. Шаркова да ги представлява. Вместо да обжалва всички откази, отнасящи се до едно и също искане за един и същи недвижим имот в едно съдебно производство, процесуалният представител е завел 19 отделни дела само във връзка с този имот и по всяко едно от тях е заявил адвокатски хонорар от 1000 лв. Така във връзка с отказ за извършване на една и съща услуга се претендира адвокатски хонорар в общ размер от 19000 лв, който очевидно в пъти не съответства на сложността на делото и извършените по него процесуални действия от адвоката. Действително, съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г., по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2 на същата разпоредба, каквото е настоящото дело, минималният размер на възнаграждението е 1 000 лв.; то обаче е дължимо в случай на реално оказано процесуално представителство в проведено съдебно производство, включващо изготвяне на жалба, участие в открити съдебни заседания, формулиране на доказателствени искания пред съд, пледоария по съществото на спора и др. Освен това, съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: " В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги." Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят размер на адвокатските възнаграждения, независимо в каква степен той надхвърля минималния размер по наредбата и независимо от това, дали той е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата. Адвокатският труд е от изключителна важност за правната сигурност в правовата държава и целта на настоящото решение в никакъв случай не е той да бъде омаловажен. Свободната воля на страните обаче не може да се противопостави на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски и не може да бъде основание за злоупотреба с право. При реализиране на тези отговорности, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост. Това ще гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост. В случая не се е стигнало до провеждане на открито съдебно заседание по делото, същото не се отличава с фактическа и правна сложност, а оказаната от упълномощената адв. Шаркова правна помощ и съдействие на Й. се изразява в изготвяне на първоинстанционната жалба и един брой молба, в която подробно е обосновано искането за присъждане на разноски. Поради това настоящият съдебен състав счита, че при разгледаните по-горе фактически обстоятелства за завеждане на 19 броя дела със сходен предмет и липсата на фактическа и правна сложност на тези дела, следва да определи адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв /153, 39 евро/, който размер се преценява от настоящата инстанция като справедлив и обоснован. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение, с което е отхвърлено искането за изменение на Определение № 2670/22.01.2026 г. в частта за разноските, е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което цитираното определение бъде изменено. Водим от горното и на основание чл. 176 а, ал.3, вр. чл. 236 АПК, във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение