Определение № 2390 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 950/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. С частна жалба с вх.№ 16909/22.12.2023г., подадена от В. М. Т.-ЧСИ, чрез пълномощника адв. Л. С. и частна жалба с вх.№1755/30.01.2024г., подадена от „Иренор“ ООД се обжалва определение № 3780 от 28.11.2023г., постановено по гр.д. №1794/2023г. на ІІІ ГО на ВКС, с което са оставени без разглеждане касационните жалби на страните против въззивно решение № 297 от 22.11.2022г. по в.гр.д.№260/2022г. на ОС-Монтана и е прекратено производството по делото. И в двете частни жалби се поддържа, че определението е неправилно и необосновано и се иска отмяната му. Страните сочат, че съдът е бил сезиран с един осъдителен иск по чл. 74 ЗЧСИ – за заплащане на обезщетение за имуществени вреди-претърпени загуби, причинени от незаконосъобразни действия на ЧСИ с цена 5 320,63 лева, поради което въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими. При преценката на тяхната основателност, съдът съобрази следното: За да остави без разглеждане касационните жалби предходният състав на ВКС е приел, че постановеното въззивно решение не подлежи на касационен контрол, тъй като са предявени два обективно кумулативно съединени иска, всеки един с цена под 5 000 лева. Посочил е, че всяка от сумите - 4 313,13 лева и 1007,50 лева се претендира като обезщетение за вреди, но възникнали от различни фактически основания. За първата сума се твърди, че ищецът, като длъжник по изп.дело № 751/2013г. я е платил в резултат на незаконосъобразните действия на ответницата по определяне на разноските за юрисконсултско възнаграждение на взискателя. По отношение на втората сума се твърди, че представлява вземане на взискателя за подновяване на ипотека, което незаконосъобразно ответницата е приела, че е част от дълга по изпълнителния лист. Съдът е посочил, че претендираните суми в общ размер 5 320,63 лева не прави исковата претенция една, за което свидетелства и диспозитивът на първоинстанционното решение, по който е налице произнасяне по всеки един от двата иска за главници. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО споделя извода на състава на ІІІ ГО на ВКС по следните съображения. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 предл. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Цената на иска за парично вземане се определя от търсената сума - чл.69, ал.1, т.1 ГПК. За допустимостта на касационното обжалване от значение е цената на всеки един от предявените и разгледани във въззивното решение искове. В случая видно от обстоятелствената част на исковата молба се претендират различни вземания на различни основания, поради което се налага извода за отделни обективно съединени искове, а не за един иск, както подържат жалбоподателите. Обжалваното решение на ОС-Монтана, с което съдът се е произнесъл по предявените осъдителни искове, не подлежи на касационен контрол. Съдебния акт е окончателен, а подадените касационни жалби срещу него са недопустими и не подлежат на разглеждане. Като е достигнал до същия правен извод, предходният състав на ВКС е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО