Определение № 5734 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5208/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от „БОЖАН“ ЕООД, гр. Русе, представлявано от управителя Б. И. Б., чрез пълномощник адв. В. Борисова, против определение № 3811 от 29.01.2026г., постановено по адм. дело № 1074/2026г. по описа на Административен съд София-град. С това определение е оставена без разглеждане жалбата на посоченото дружество против отказ с рег. № 5364р-135/05.01.2026 г. на заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ на К. Б., гражданин на Република Турция, и е прекратено производството по делото. По подробно изложени в частната жалба съображения за неправилност на атакуваното определение се претендира отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С частната жалба е предявено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ по формулиран въпрос, свързан с процесуалната легитимация на работодателя в процедурата за издаване на разрешение за пребиване и работа. Ответникът - заместник-директор на Дирекция „Миграция“ – МВР не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество – за основателна, по следните съображения: С обжалваното определение съставът на Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на „БОЖАН“ ЕООД, гр. Русе против отказ с рег. № 5364р-135/05.01.2026 г. на заместник-директора на Дирекция „Миграция“ – МВР за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ на лицето К. Б., гражданин на Република Турция, и е прекратил делото, на основание чл. 159, т. 4 АПК. Според решаващия съд, независимо че работодателят има право да подаде заявление за издаване на разрешение по чл. 24и ЗЧРБ за чужд гражданин, адресат на постановения акт е единствено чужденецът, тъй като с издаденото разрешение или съответно с отказа да бъде издаде такова се признават/засягат единствено негови права, касаещи получаване на разрешение за продължително пребиваване с цел работа. Поради това, само за чужденеца, но не и за неговия работодател е налице правен интерес от оспорване на постановения акт. На първо място следва да бъде разгледано направеното с частната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, по въпроса „Следва ли чл. 4 и чл. 8 от Директива 2011/98/ЕС, във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че когато националното право предвижда единна процедура за кандидатстване, която може да бъде инициирана от работодателя и включва правна преценка относно неговата обосновка за достъп до пазара на труда, държавата-членка е длъжна да осигури ефективно съдебно средство за защита и на работодателя срещу отказа за издаване на единно разрешение?“ Според чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът в Люксембург е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, а когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че въпросът е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. Същевременно обаче чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на запитването, нормата от правото на Европейския съюз или на акт на негов орган, да е от значение за правилното решаване на делото, т.е. да е налице преюдициалност, каквато в случая не е налице. Още повече, правилата на Директива 2011/98/ЕС са въведени в действащия ЗЧРБ и при липса на твърдения за неправилното й транспониране, отправянето на преюдициално запитване не е необходимо за разрешаване на повдигнатия спор. Предвид изложеното, искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Обжалваното определение е неправилно. Съгласно чл. 24и, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа може да бъде подадено както лично от чужденеца, така и от работодателя или упълномощено от него лице. Законодателят изрично е предоставил на работодателя процесуалното качество на заявител, което го легитимира като страна в административното производство. Това качество се потвърждава и от разпоредбата на ал. 20 на чл. 24и ЗЧРБ, съгласно която за постановените решения се уведомява заявителят, без да се прави разграничение между отделните възможни субекти, подали заявлението. От систематичното тълкуване на чл. 24и ЗЧРБ следва, че производството по издаване на единното разрешение не е едностранно насочено единствено към придобиване на права от чужденеца, а представлява сложна административна процедура, в която са съчетани елементи както на правото на пребиваване, така и на достъпа до пазара на труда. В този смисъл работодателят не участва в производството като трето, външно лице, а като активен субект, чиято инициатива и участие са предпоставка за неговото развитие. В подкрепа на този извод са и множеството задължения, възложени от закона именно на работодателя – да обоснове необходимостта от наемане на чужденец, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, както и да представи конкретен трудов договор. Тези задължения не са формални, а съставляват съществена част от фактическия състав, обуславящ издаването на разрешението, поради което работодателят е носител на собствени права и законни интереси в рамките на производството. Отказът за издаване на разрешение по чл. 24и ЗЧРБ засяга пряко и в неблагоприятен аспект правната сфера на работодателя. С постановяването му се препятства възможността за реализиране на вече предприети организационни и правни действия по наемане на конкретен работник, включително сключен срочен трудов договор, чието влизане в сила е обусловено от издаването на разрешението. Това води до невъзможност за заемане на съответната длъжност и до засягане на икономическите и организационни интереси на работодателя. Съгласно принципите, закрепени в Административнопроцесуалния кодекс, право на оспорване имат лицата, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или застрашени от административния акт. В случая е налице пряко, лично и непосредствено неблагоприятно засягане на законния интерес на работодателя, произтичащ от възможността да осигури необходимата му работна сила чрез предвидения от закона ред. Тези изводи се подкрепят и от правото на Европейския съюз. С § 22 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 70 от 9.08.2013 г.) са въведени изискванията на Директива 2011/98/ЕС. Съгласно съображение 10 от преамбюла на директивата държавите-членки следва да определят дали заявлението се подава от гражданина на трета държава или от неговия работодател, като същевременно се допуска участието и на двамата в процедурата. Разпоредбите на чл. 2, б. „г“ и чл. 4, § 1 от Директивата изрично предвиждат, че единната процедура се основава на заявление, подадено от един от тези субекти, което води до постановяване на решение по него. Оттук следва, че правото на Съюза признава работодателя като самостоятелен и активно легитимиран участник в процедурата по издаване на единно разрешение. В производството по чл. 24и ЗЧРБ работодателят не действа като процесуален субституент, а като страна по бъдещото трудово правоотношение, която защитава собствен правен интерес от осигуряване на работна сила с необходимите качества. Дори да се приеме, че работодателят упражнява чуждо материално право, този извод не води до автоматично отпадане на правния му интерес от оспорване. Противното би означавало да се признае правото му да инициира административното производство, но да се отрече възможността да защити резултата от него, което е несъвместимо с изискването за ефективна съдебна защита, закрепено както в чл. 8, § 2 от Директива 2011/98/ЕС, така и в чл. 47 от Харта на основните права на Европейския съюз. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд приема, че когато работодателят е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, какъвто е настоящият случай, той притежава самостоятелен правен интерес да оспори постановения отказ, като лице, засегнато по смисъла на Административнопроцесуалния кодекс и правото на Европейския съюз. В същия смисъл е и актуалната практика на Върховния административен съд. Гореизложеното налага извод, че прекратителното определение на Административен съд София-град следва да бъде отменено като неправилно, а делото - върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение