Решение № 409 от 24.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 740/2009 г.

Решение № 409 от 24.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 740/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на П. И. И. от гр. Русе, приподписана от адв. Пенчева, срещу решението на Варненския окръжен съд /ВОС/ от 13.Х.2008 г. по гр. д. № 423/2008 г. в частта, с която молбата на И. за допълване на въззивното решение от 09.VI. 2008 г. с произнасяне по направеното от ищеца изявление за увеличение на иска му по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е оставена без уважение. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с определение № 711 от 07.VII.2009 г. по процесуалноправните въпроси недопустимо ли е увеличение на иска във въззивния съд, при положение, че ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение, и дали определенията, с които се отказва допускане на увеличение на иска, подлежат на самостоятелно обжалване или представляват съществено процесуално нарушение, отразяващо се на законосъобразността на решението. Касационното дело е образувано и по частните жалби на П. И. срещу протоколното определение на ВОС в с. з. на 09.IV.2008 г., с което е оставено без уважение искането му за допускане на увеличение на размера на претенцията за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, и срещу определението на същия съд от 26.VI.2008 г., с което в производство по чл. 192, ал. 4 от ГПК (отм.) ответникът е осъден да заплати на ищеца 200 лв. разноски за въззивното производство при направени 1000 лв. За да се произнесе по жалбите, ВКС на РБ съобрази следното: С протоколно определение, постановено в с. з. на 09.IV.2008 г., въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца за увеличение на иска му за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ със сумата 18534 лв., тъй като той не е обжалвал първоинстанционното решение в никоя негова част. С атакуваното допълнително решение въззивният съд е приел, че И. не е обжалвал решението на първата инстанция, с което изцяло са уважени претенциите му по чл. 344, ал. 1, т. 1 - 3 от КТ, искането му за увеличение на размера на иска за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ не е прието за разглеждане от въззивния съд, защото въззивното производство е образувано само по въззивна жалба на противната страна, поради което не е налице непълно решение и липсват условия за допълване на основното такова с произнасяне по увеличения размер на иска. По поставените въпроси касаторът сочи, че искането за увеличение на иска във въззивната инстанция е допустимо според т. 9 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, както и че независимо дали има определение за допускане на увеличение на размера на иска или не, след като са налице предпоставките за увеличение, съдът е длъжен да се произнесе с решението си по него. В отговора си по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касационната жалба В. "Ч. Х." сочи, че практиката на ВКС по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.) е достатъчна, категорична и напълно ясна, и че по същество жалбата е неоснователна. По първия поставен процесуалноправен въпрос съобразно разрешението, дадено в т. 9 от ТР № 1/04.I.2001 г. на ВКС ОСГК по т. гр. д. № 1/2000 г., следва да се приеме, че пред въззивния съд е допустимо изменение на иска чрез увеличаване или намаляване на размера му. При такова изменение ищецът не изтъква нов юридически факт като ново основание за претенцията си в сравнение с вече заявения с исковата молба. При увеличаването на иска се предявява допълнителен такъв относно част от същото спорно право, което вече е заявено с исковата молба, но предметът на делото се запазва. В случаите, когато ищецът не е предявил въззивна жалба поради уважаване изцяло на претенцията му от първоинстанционния съд, но висящността на спора по предявения иск е възстановена чрез жалба на противната страна, липсва пречка за увеличаване размера на иска и пред въззивната инстанция, тъй като с оглед суспензивния ефект на въззивната жалба първоинстанционното решение относно предявеното притезание не е влязло в сила. По втория процесуалноправен въпрос настоящата инстанция приема, че определението на съда, с което не се допуска заявеното от ищеца изменение на иска чрез увеличаване на размера му, подлежи на самостоятелно обжалване. Това определение е такова по чл. 213, б. "а" от ГПК (отм.), тъй като прегражда пътя за постановяване на решение по увеличената претенция, правото на иск по която би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да я разгледа не би могъл да бъде преодолян. По изложените в отговорите на релевираните от касатора въпроси съображения, които не следва да се приповтарят, се налага извод, че частната жалба срещу определението от 09.IV.2008 г. е допустима и основателна. Няма процесуална пречка за приемане за разглеждане от въззивния съд на заявеното пред него от ищеца изменение на иска чрез увеличаване на размера му, въпреки че въззивното производство е било образувано по въззивна жалба само на ответника, тъй като претенциите на ищеца са изцяло уважени от първоинстанционния съд. Ето защо и на основание чл. 278, ал. 2 от ГПК /чл. 217, ал. 2 от ГПК (отм.) въпросът по частната жалба следва да бъде разрешен чрез допускане на изменение на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, изразяващо се в увеличаване на размера му с 18534 лв. Касационната жалба на И. срещу атакуваното допълнително решение съдържа оплаквания за неговата неправилност поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Твърди се, че определението за отказ за приемане на исканото увеличение е обжалвано с частна жалба и въззивния съд е следвало да я изпрати за разглеждане на касационния, преди да реши въпроса по същество, че съдът се произнесъл по по-стара съдебна практика, според която определенията, с които се отказва увеличение на иска, не подлежат на отделно обжалване, че исканото изменение на претенцията е процесуално допустимо на основание т. 9 от ТР № 1/2001 г. ВКС на РБ, състав на IV ГО, намира, че касационната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), е основателна. Атакуваното допълнително решение е постановено след подаването от ищеца в срок на частна жалба срещу протоколното определение на въззивния съд, постановено в с. з. на 09.IV.2008 г., с което е оставено без уважение искането му за допускане увеличение на размера на иска за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ГПК, респективно преди произнасянето на касационния съд по тази жалба. Това обуславя неправилност на решението, тъй като то не е съобразено с окончателното разрешение на въпроса за допустимостта на заявеното пред въззивния съд изменение на предявения иск, което обуславя наличието или не на предвидените в закона предпоставки за допълване на основното въззивно решение. Изложените съображения по частната жалба срещу определението от 09.IV. 2008 г. и по касационната жалба налагат извод, че атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за допълване на решението му от 09.VI.2008 г. с произнасяне и по увеличената претенция на И. по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. По частната жалба срещу определение № 1885/26.VI.2008 г.: С това определение, постановено по реда на чл. 192, ал. 4 от ГПК (отм.), ВОС е осъдил В. "Ч. Х." да заплати на П. И. 200 лв. съдебно-деловодни разноски, направени за въззивното производство. Съдът е приел на основание чл. 64, ал. 4 от ГПК (отм.), че заплатените от И. 1000 лв. възнаграждение на адвокат П. е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и фактът, че производството пред въззивната инстанция е приключило само в едно заседание, в което не са събирани доказателства. С оглед на това и на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл. 36 от ЗА е направен извод, че ответникът следва да заплати на ищеца 200 лв. разноски. Определението е неправилно. При разрешаването на въпроса за разноските на ищеца за въззивното производство въззивният съд не е съобразил, че адвокатската му защита е осъществена по три отделни обективно съединени иска, единият от които е оценяем и само за него дължимото минимално адвокатско възнаграждение е 430 лв. При това положение и с оглед чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 3 и § 2 от ДР на посочената Наредба № 1/2004 г. в редакциите им преди изменението през 2009 г. /ДВ, бр. 2/2009 г./ заплатеното от И. адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. не е прекомерно. Като е приел противното, въззивният съд е приложил закона неправилно. Ето защо на ищеца следва да бъдат присъдени още 800 лв. разноски за въззивното производство. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,