Определение № 1535 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 917/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. И. Й. срещу определение №1722 от 06.02.2024 г. по в.ч.гр.д.№1094/2024 г. на СГС. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане №147147 от 22.11.2023 г. по гр.д.№58110/2021 г. на СРС, с което исковата молба на жалбоподателя е върната, поради недопустимост на предявените искове. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се сочи, че за Г. И. Й. не съществува правна възможност за защита на неговите права чрез предявяване на осъдителни искове, поради което предявените искове за установяване съществуване на правоотношение по договор за управление с ответника „Югоизточно държавно предприятие“ и за установяване, че не съществува правоотношение по договор за управление между посочения ответник и В. Г. Т., са допустими. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Допустимо ли е предявяване на осъдителни искове при предсрочно прекратяване на договор за възлагане на управление поради оттегляне на поръчката, предвид липсата на престация от страна на довереника и дължи ли се възнаграждение от доверителя. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че ищецът е поддържал, че е бил независим член на управителния съвет на „Югоизточно държавно предприятие“ по силата на договор за управление, който бил прекратен с немотивирана заповед министъра на земеделието, храните и горите, без да е налице соченото в закона основание за прекратяване на договора за управление и поради това счита, че и сключеният впоследствие договор за управление между „Югоизточно държавно предприятие“ и В. Г. Т. е сключен в нарушение на чл.21, ал.1 от Закона за публичните предприятия и по изложените съображения е предявил искове за установяване съществуване на правоотношение по договор за управление с ответника „Югоизточно държавно предприятие“ и за установяване, че не съществува правоотношение по договор за управление между посочения ответник и В. Г. Т.. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд, според които с установяване съществуване на право по прекратен договор, на практика съдът би санирал един прекратен договор /независимо дали е правилно или неправилно прекратен/, което е недопустимо с оглед договорната автономия при сключване на договори и тяхното действие /чл.8 и сл. ЗЗД/, а неизпълнението по един двустранен договор на една от страните е основание за другата страна да търси обезщетение от неизпълнението /чл.82 и сл. ЗЗД/, при преценката за наличие на което ще се преценява изправността на страните по договора, но е недопустимо да се иска с установителен иск съдът на практика да отмени прекратяването на договора от едната страна. Изразил е становище, че относно хипотези, достатъчно сходни според съществените си белези с настоящата /макар за дружества с организационна форма на ООД, но доколкото страните по спора са аналогично обвързани единствено от мандатно правоотношение/, е налице формирана последователна практика на ВКС /решение №234 от 23.12.2016 г. по т.д.№54/2016 г., ТК, Първо отделение, решение №247 от 11.01.2013 г. по т.д.№46/2012 г., ТК, Второ отделение, определение №246 от 29.03.2023 г. по ч.т.д.№198/2023 г., ТК, Първо отделение, определение по ч.т.д.№1627/2022 г., определение по ч.т.д.№286/2023 г. и др./, според която лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ „право“ да бъде управител, а овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване. Правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки. Предвид специалната разпоредба на чл.24, ал.1 ЗПП, обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение, биха обусловили интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването (аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника - чл. 287 – 288 ЗЗД). Освен това е посочил, че за жалбоподателя и ищец в първоинстанционното производство не може да съществува правен интерес от установяване несъществуването на правоотношението между трети лица по договор за управление на предприятието. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените в обжалваното определение мотиви, формулираният от частния касатор въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. С този въпрос се предпоставя невъзприемано от съда становище, че предявените с установителните искове права са защитими с осъдителни искове /имайки за предмет едни и същи права/, поради което първите са недопустими. Както бе посочено, въззивният съд е приел, че не съществува законова възможност съдът да санира прекратен договор за възлагане на управление /независимо от законосъобразността на прекратяването/, а за ищеца, с оглед въведените специални разпоредби на ЗЗП, с основания за предсрочно прекратяване на мандатно правоотношение с управител при публичните предприятия, липсата на такова основание, респ. неоснователното прекратяване на мандатното правоотношение предоставя единствено възможност да се претендира обезщетение за вреди от същото. В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. Напротив, изразените в обжалваното определение мотиви са съответни на практиката на ВКС, цитирана подробно в обжалваното определение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение