Определение № 50006 от 31.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2607/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. С. от САК - процесуален представител на П. Д. К., срещу определение № 1997 от 28.07.2021 г. по в. гр. д. № 349/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е оставено без уважение искането на адв. С. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 560 от 28.05.2021 г. в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществената защита на П. К. срещу въззивната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 2 930 лв. Навеждат се оплаквания, че отказът на въззивния съд да присъди на частния жалбоподател възнаграждение за въззивното производство, въпреки извода за неоснователност на подадената от насрещната страна въззивна жалба, е незаконосъобразен и противоречи на практиката на ВКС в определение № 599/20.10.2017 г. по т. д. № 2487/2017 г. на ІІ т. о., определение № 528/20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г. на ІІ т. о. и определение № 235/25.06.2020 г. по ч. т. д. № 1987/2019 г. на ІІ т. о. Ответникът по частната жалба ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] не е подал отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 560 от 28.05.2021 г., постановено в производството по в. гр. д. № 349/2021 г., Апелативен съд - София е потвърдил решение № 5325 от 08.09.2020 г. по гр. д. № 2350/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната от ищеца П. Д. К. част, с която е отхвърлен предявеният срещу ЗК „Лев Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 80 000 лв. до претендираните с исковата молба 160 000 лв., както и в обжалваната от ответника ЗК „Лев Инс“ АД част, с която дружеството е осъдено да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на П. К. сумата 80 000 лв., ведно със законната лихва от 17.02.2018 г. до окончателното плащане. В мотивите към решението въззивният съд е приел, че разноски за въззивното производство не следва да се присъждат с оглед оставянето на двете въззивни жалби без уважение и „невъзможността в представения от процесуалния представител на ищеца договор за правна защита и съдействие да се отграничи каква част от възнаграждението за всеки един от елементите на процесуално представителство се формира“. Въззивната жалба на ищеца П. Д. К. е подадена от неговия пълномощник по делото адв. П. С. от САК, който е представлявал доверителя си в производството пред Апелативен съд - София при условията на чл.38, ал.1, т.1 вр. чл.36 ЗА, съгласно приложен към жалбата договор за правна защита и съдействие от 14.12.2020 г. В срока по чл.248, ал.1 ГПК адв. С. е сезирал съда с молба за изменение на решението от 08.09.2020 г. в частта за разноските и за присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение в размер на 2 930 лв., дължимо по силата на чл.38, ал.2 ЗА с оглед приетата за неоснователна въззивна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД. С обжалваното в настоящото производство определение Апелативен съд - София е оставил молбата на адв. С. без уважение, след като е приел, че исковата претенция е уважена частично и съобразно правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, приложими и за възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА, на процесуалния представител на ищеца не се дължи възнаграждение за производството пред въззивната инстанция. Като допълнителен аргумент за неоснователност на молбата е посочена и невъзможността въз основа на съдържанието на договора за правна защита и съдействие да се установи каква е уговорката между ищеца и неговия адвокат относно частта от адвокатското възнаграждение, която се дължи за защита срещу жалбата на другата страна. Обжалваното определение е неправилно. В разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА е предвидено, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 ЗА. Възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА се дължи за всяка съдебна инстанция. От данните по делото е видно, че в развилото се пред Апелативен съд - София въззивно производство ищецът П. К. е представляван от адв. П. С., който е изготвил въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, както и отговор на жалбата на ответника ЗК „Лев Инс“, и е извършвал процесуални действия от името на ищеца. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в съответствие с уговореното в приложения на л.37 от въззивното дело договор за правна защита и съдействие. Въззивното производство е приключило с решение, с което обжалваното първоинстанционно решение е потвърдено изцяло - както в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ищеца, така и в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ответника. При този изход на спора, по аргумент от чл.78, ал.3 ГПК, процесуалният представител на ищеца има право на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за успешно осъществената защита срещу приетата от съда за неоснователна въззивна жалба на ответника, поради което изводът на въззивния съд за недължимост на възнаграждението с оглед еднаквия резултат от произнасянето по двете жалби е незаконосъобразен. Обстоятелството, че договорът за правна защита и съдействие не съдържа уговорки каква част от възнаграждението се дължи за защита по въззивната жалба на ищеца и каква част - за защита срещу въззивната жалба на ответника, е ирелевантно за преценката относно размера на дължимото възнаграждение. След като процесуалното представителство е осъществено при условията на чл.38 ЗА, за размера на възнаграждението са приложими разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл.36 ЗА, и липсата на конкретни уговорки в договора по повод на възнаграждението не е аргумент да се откаже присъждането му. Въззивната жалба на ответника ЗК „Лев Инс“ АД е с материален интерес 80 000 лв. и възнаграждението, което се дължи на адв. С. за осъществената срещу нея защита на ищеца П. К., следва да се определи според разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от цитираната наредба /в приложимата към спора редакция/, а именно - 2 930 лв. /830 лв. + 3% за горницата над 10 000 лв. до 80 000 лв./. По изложените съображения обжалваното с частната жалба определение следва да бъде отменено като неправилно и да бъде уважена молбата на адв. С. по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на адв. С. възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за въззивното производство в размер на 2 930 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,