Решение № 215 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1287/2014 г.

Решение № 215 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1287/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение № 2066 от 14.11.2013 г. по гр. дело № 2391/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 9 000 по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, както и по касационна жалба на В. В. К. срещу решението на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 1760 от 12.03.2013 г. на Софийски градски съд в една част, искът за обезщетение на неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до 25 000 лева, които са били присъдени на първа инстанция, съответно в частта, с която е потвърдено отхвърлянето му до пълния предявен размер от 100 000 лева. Касационната жалба на П. на Р. Б. съдържа искане за отмяна на решението като постановено в нарушение на принципа в чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетение, поради необоснованото му завишаване. Изтъква се оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила, поради неизпълнение на задължението да се обсъдят всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението. Оспорва се касационната жалба на ищцовата страна. В касационната жалба на В. В. К. се сочи основание по чл. 281, т. 3 ГПК поради необоснованост на единствения мотив за намаляване на обезщетението при фактическа обстановка, установена и възприета от въззивния съд изцяло. Липсват и мотиви защо искът не е уважен, а се отхвърля до претендирания размер, като не са обсъдени нито доводите на жалбоподателя, нито обстоятелствата по делото. Оспорва се касационната жалба на П. на РБ и се претендират разноски С определение № 599 от 07.05.2014 г. състав на III г. о. на ВКС е допуснал до разглеждане касационните жалби и на двете страни при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса за прилагането на критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер, указани в ППВС № 4/68 г., включително за случай, при който въззивният не възприема определеното на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди за справедливо и го намалява. Касационно обжалване е допуснато също за да се даде отговор на въпроса в изложението на касатора В. К., следва ли да се взема предвид от решаващия съд броя и вида на повдигнатите обвинения и продължителността на наказателното преследване при определяне размера на следващото се обезщетение по ЗОДОВ, във връзка с чл. 4 ЗОДОВ и как се съотнасят тези два показателя към критерия по чл. 52 ЗЗД. По първия въпрос, въззивният съд е дал противно на установената задължителна практика на ВКС разрешение. След като при постановяване на решението не е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, този съд не е изложил и собствени съображения, основани на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по справедливост при критерия на чл. 52 ЗЗД, както е указано в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК съгласно реш. № 350 от 2011 г. по гр. д № 1382/2010 IV г. о, реш. № 70 от 2012 г. по гр. д № 748/2011 г. III г. о, реш. № 158 от 2012 г. по гр. д № 708/2011 г. IV г. о. Следва да се изтъкне, че когато формира извод за прекомерност по отношение на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя друг, по-нисък размер, въззивният съд трябва да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото, дори на основание чл. 272 ГПК да е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по останалите спорни въпроси. Обстоятелствата, при които въззивният съд е дал разрешение по втория правен въпрос, са следните: Ищецът В. В. К. е бил привлечен като обвиняем с постановление от 16.04.2002 г. по сл. 526/2001 г. на СтСлС за следните престъпления - две обвинения по чл. 220, ал. 1 НК във вр. чл. 20, ал. 2 НК за съзнателно сключени от него неизгодни сделки на 08.03.1998 г. в качеството му на длъжностно лице - прокурист на [фирма], едната от която в съизвършителство, обвинение по чл. чл. 220, ал. 1 НК за друга съзнателно сключена от него неизгодна сделка на 01.07.1998 г. в същото длъжностно качество, обвинение за престъпление по чл. 201, ал. 1 НК за това, че присвоил движими вещи, поверени му да ги управлява като изпълнителен директор, както и обвинение по чл. 219 от НК за това, че на 25/27.09.1998 г. не е положил достатъчно грижи за управление на дружеството и от това са произтекли значителни вреди. Определена е мярка за неотклонение "парична гаранция", в хода на производството изменена в по-лека. След внасяне на обвинителния акт в съда, при съдебното следствие по образуваното н. о. х. д. № 4272/2004 г. на СГС, с определение от 19.02.2007 г. наказателното производство е прекратено за обвинението по чл. 219 от НК, поради изтекла абсолютна давност за това престъпление (чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК). По всички останали обвинения ищецът е оправдан. Първоначално постановената присъда № 54/11.12.2007 г. по н. о. х. д. № 4272/2004 г. на СГС е била отменена (реш. № 516 от 03.12.2008 г. на САС) и делото върнато за ново разглеждане, при което П. е поддържала обвиненията. С присъда № 40 от 04.02.2010 г. на СГС, влязла в сила на 20.02.2010 г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по всички повдигнати обвинения - както за самостоятелно извършвана престъпна дейност, така и в съучастие. С присъдата деянието по чл. 201, ал. 1 от НК е прието за несъставомерно, по останалите длъжностни престъпления е изтъкната липсата на обективни и субективни признаци, включително липсата на щета. В отговор на поставения въпрос Върховен касационен съд намира, че при горните обстоятелства въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ като е отчел, че установените неимуществени вреди - в резултат на няколко незаконни обвинения, по които ищецът е бил оправдан, в решаваща степен са и вреди от обвинението по чл. 219 НК. Това производство е приключило в съдебна фаза с прекратяване, поради изтекла абсолютна погасителна давност, а не с присъда, доколкото ищецът не е поискал установяването на факта, че липсва престъпление. Неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД въз основа на горната констатация, доколкото тя е изтъкната като единствено основание размерът на обезщетението да бъде занижен, спрямо присъдения на първа инстанция. Указанието по т. 8 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. ОСГК следва да бъде съобразявано от съдилищата, ако ищецът основава иска изцяло или отчасти на процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността и амнистирането, когато те са били законни. В случай, че ищецът основава иска си не на тези, а на други обстоятелства и по отношение на последните фактическият състав за отговорността по специалния закон е налице (напр. по другите незаконно повдигнати обвинения същият е оправдан с влязла в сила присъда, производството е било прекратено поради липса на престъпление или поради недоказаност и пр.) указанията по т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. имат само принципно, но не и пряко приложение. По критерия на чл. 52 ЗЗД се отчитат всички конкретни обстоятелства, но горната хипотеза не налага идентично разрешение със случая, при който лицето е осъдено по част от обвиненията, а по част от тях оправдано, макар и тук съдът да издирва и изследва преките и непосредствени последици от увреждащите действия. Когато конкретна вреда има конкретна причина и може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, неговата законност предпоставя изключване на тази вреда от кръга на подлежащите на обезщетяване, аналогично с разрешението по т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. В останалите случаи причинната връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди обаче не може да бъде отречена поради това, че част от процесуалните вредоносни действия законът третира като законни За отговорността в обема по чл. 2, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 4 ЗОДОВ са от значение незаконните актове, те дават и основание на иска, който е предявен. По касационните жалби, с оглед заявените основания за касиране на решението, Върховен касационен съд III г. о. намира следното. В конкретна степен, а не абстрактно въззивният съд е следвало да прецени, съответно да изложи съображенията си по следните факти: В резултат на действията на П. на РБ е образувано наказателно производство с повдигане на няколко обвинения, включително за престъпление по чл. 201, ал. 1 от НК, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и по отношение на него съдът с оправдателна присъда е установил, че ищецът е бил несъставомерно обвинен, т. е извършеното от него не е престъпление. От обективна и субективна страна не са извършени и останалите престъпления, за които прокуратурата е поддържала обвинението за период от десет години. Обвиненията по чл. 220, ал. 1 от НК за няколко неизгодни сделки са били повдигнати в условия на корпоративен спор, свързан с управлението и състоянието на [фирма]. Всички обвинения са били свързани с дейността на ищеца като изпълнителен директор на едно крупно предприятие, съответно са довели до злепоставяне в сферата на професионална изява на последния, който е знаел, че е несправедливо и неоснователно обвинен и други се възползват от това. Ищецът е участвал в управлението и на други дружества, в част от бизнес средата е имал подкрепа. Макар и не до степен пълна загуба на социален и професионален статус, като представител на стопанско-управленския елит, ищецът е следвало да се съобразява с положението на обвиняем в професионалните си и лични контакти и при поемането на обществени ангажименти за един твърде продължителен период, което за него е било притеснително, обидно и болезнено (показанията на св. С.). Обвиненията в длъжностни престъпления са накърнили репутацията му, доброто му име. За размера на вредата също е от значение, че към момента на привличането му като обвиняем ищецът К. е бил четиридесетгодишен, т. е негативният ефект на незаконното обвинение същият е понесъл в една активна от гледище на професионалната му реализация възраст. От показанията на разпитания свидетел в конкретна степен се установяват и негативните лични преживявания - нервност, безпокойство и подтиснатост. Честите явявания пред органите на досъдебното производство и съда да водели до несигурност и напрежение, а накърнено е било и правото на обвиняемия да получи правосъдие в разумен срок. На свой ред и настоящата инстанция обаче не приема да е налице пряка причинна връзка между факта, че ищецът се е разделил със съпругата си и воденото срещу него наказателно производство. Преценката, изразена в показанията на свидетел за подобна обусловеност не са свидетелство за факт, нито доказателствено средство за връзка между фактите. При така установената степен на засягане на неимуществени блага в резултат на горните незаконни обвинения, продължителността им във времето и при положение, че ищецът не е осъждан, повдигането и на обвинение в престъпление по чл. 219 НК заедно с тях, но погасено по давност в хода на наказателното дело не може да обоснове занижаване размера на обезщетението, с оглед обществения критерии за справедливост. Въззивният съд правилно е съобразил, че присъденото на първа инстанция е било завишено, тъй като не е отчетено в конкретна степен влиянието на обвиненията върху професионалната дейност и реализация на ищеца в сферата на стопанското управление за процесния период и интензивността на процесуална принуда спрямо него, но сам е определил едно занижено по размер обезщетение. Като се вземат предвид броя и тежестта на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, продължителността на наказателното преследване и негативният ефект на същото върху личността и социалното положение на ищеца, както са установени в конкретна степен, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 15 000 лева. Този размер удовлетворява обществения критерии за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед конкретните обстоятелства по делото. Предвид гореизложеното, оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за неправилно присъдено от въззивния съд обезщетение поради завишаването му, т. е в частта, с която е потвърдено присъждането на обезщетение до размера на сумата 9 000 лева, са по същество неоснователни. Основателно е оплакването на касатора В. В. К. за неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД, довело до занижаване на обезщетението. Поради несъвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на въззивния съд по въпроса за дължимия размер на обезщетението, в една част решението на Софийски апелативен съд следва да се отмени и да се постанови по същество решение, с което искът на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в редакция от 20.02.2010 г.) да се уважи за още 6000 лева, със законните последици. Лихва следва да се присъди от момента на влизане в сила на оправдателната присъда. Над сума от 15 000 лева претендираното обезщетение е прекомерно, поради това следва да бъде потвърдено отхвърлянето на иска в тази част, до пълния претендиран от ищеца размер на обезщетение от 100 000 лева. На ищеца също така следва да се присъдят разноски съобразно изхода на спора, за настоящата инстанция те подлежат на присъждане в размер на 372 лева и не са прекомерни, както поддържа ответната страна. За всички инстанции разноските, които следва да се присъдят в тежест на ответника, възлизат на 1352 лева и следва да се присъдят с настоящето решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, IIIг. о.