Определение № 3644 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1753/2025 г.

Производство по реда на чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба от 29.04.2026 год. на ответника по касационната жалба /ищеца/ Г. Х. Б., чрез адв. С. С. /надлежно упълномощен/, в която се съдържа искане за изменение на постановеното по настоящото дело решение № 238 от 14.04.2026 год. в частта му за присъдените на ответника Община Велинград разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 288.45 евро, във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 336.53 евро и в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 564.17 евро. Ищецът поддържа, че при подаване на касационната жалба, изложението на касационните основания и на молбата за отстраняване на нередовности пред Окръжен съд – Пазарджик не били представени договор за правна защита и съдействие, както и платежно нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение. Такива не били представени и пред ВКС с молбата за довнесена държавна такса за касационното производство, нито пък на по-късен етап в касационното производство. Представените договори за правна защита и съдействие, фактури и платежни нареждания в първоинстанционното и въззивното производства /а в касационното производство такива дори не били налице/ не удостоверявали фактическото извършване на разхода за адвокатско възнаграждение. В случая била приложима разпоредбата на чл. 305 ТЗ, според която установяването на този факт следвало да се извърши чрез представяне на доказателства за заверяване на сметката на кредитора /адвоката/ с наредения от клиента превод, каквито документи в случая липсвали. Практиката на ВКС и ВАС безпротиворечиво застъпвала това становище, предвид уредената в чл. 85, ал. 1 ЗПУПС възможност за отмяна на превода. Последното нееднократно било ставало причина за злоупотреба с процесуалното право на присъждане на разноски, поради което законът и практиката с основание били възприели визираното разрешение. В този смисъл извършените разходи за адвокатско възнаграждение били недоказани. Касаторът Община Велинград счита, че искането следва да се остави без уважение. Поддържа, че ищецът не бил участвал в производството пред ВКС, като не бил подал отговор на касационната жалба, не бил ангажирал адвокат, не бил участвал в откритото съдебно заседание проведено на 28.01.2026 год. и не бил направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. В това заседание касаторът представил списък на разноските, договор за правна защита, ведно с пълномощно, фактура и платежно нареждане. В първоинстанционното и въззивно производство също поискал присъждането на разноски, като по всяко от тях представил списък, договор за правна защита, ведно с пълномощно, фактура и платежно нареждане, а ищецът не бил възразил по отношение на размера на претендираните адвокатски хонорари. Страните по делото нямали търговско качество. Разпоредбите на ТЗ уреждали отношенията между търговци. Общината била юридическо лице на публичното право, а не търговец по смисъла на чл. 1 ТЗ /чл. 14 ЗМСМА/. Адвокатската дейност също била изключена от обхвата на търговските сделки, тъй като представлявала упражняване на свободна професия /чл. 2 ТЗ/. Поради това правилата за търговските сделки били неприложими към договор за правна помощ. Отговорността за разноски и тяхното доказване се уреждали от специалните процесуални норми на ГПК, които дерогирали общите правила на материалното право, в т.ч. тези в ТЗ. По делото било доказано и фактическото извършване на разходите за адвокатски възнаграждения. Размерите им били по-ниски от тези, претендирани от ищеца. От значение в случая бил факта на плащането от страна на касатора /ответника/ на разходите за адвокатски възнаграждения, а не доказването на факта на получаването на сумата от адвоката. Изискването на закона било разходът да е „заплатен“, т.е. имуществото на страната да е намалено с размера на възнаграждението, което се удостоверявало с представените платежни нареждания. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното: Искането е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежна страна и в рамките на законоустановения срок по чл. 248, ал. 1 ГПК /в частност в едномесечния срок от постановяване на решението по делото/. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение по настоящото дело е отменено решение № 464 от 15.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 741/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частта му, в която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. срещу Община Велинград иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА е уважен за разликата над 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро/ до пълния предявен размер от 6 028.07 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 189/2015 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 382 от 13.09.2023 год. на Адвокатски съвет – [населено място] по протокол № 20 от 13.09.2023 год., както и в частта му, в която Община Велинград е осъдена да заплати на Г. Х. Б. разноски за първоинстанционното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв. и разноски за заповедното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв., а на адв. С. С. възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 64.70 лв., възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в заповедното производство за разликата над 43.10 лв. и възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 64.70 лв., като вместо това искът е отхвърлен за разликата над 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро/ до пълния предявен размер от 6 028.07 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 175/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград – 13.02.2024 год. до окончателното й изплащане, а въззивното решение е оставено в сила в останалата му обжалвана част и Г. Х. Б. е осъден да заплати на Община Велинград направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 288.45 евро, направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 57.96 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 336.53 евро, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 72.38 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 564.17 евро. В първоинстанционното, въззивното и касационното производство ответникът е направил своевременно искания за присъждане на разноски – съответно в подадените от него отговор на исковата молба, въззивна жалба и касационна жалба, като до приключване на последното заседание в съответната инстанция /чл. 80 ГПК/ е представил, както следва: договор за правна защита и съдействие № 423 от 26.04.2024 год., фактура № 1116 от 05.06.2024 год. и платежно нареждане от 05.06.2024 год. /на л. 98, л. 122 – л. 124 от първоинстанционното дело/; договор за правна защита и съдействие № 1147 от 18.11.2024 год. и платежно нареждане от 19.11.2024 год. /на л. 43 – л. 45 от въззивното дело/ и договор за правна защита и съдействие № 13 от 12.01.2026 год., фактура № 1167 от 14.01.2026 год. и платежно нареждане от 26.01.2026 год. /л. 132 – л. 135 от касационното дело/. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, само заплатените разноски подлежат на присъждане и страната, която претендира разноските, трябва да докаже плащането им. Когато в договора за правна помощ е уговорено плащане по банков път /както е в частност/, е необходимо то да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Такива банкови документи несъмнено са представените от ответника платежни нареждания, които в настоящия случай са достатъчно доказателство за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение, дължимо за всяка от инстанциите. По отношение на адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД /а не чл. 305 ТЗ, както счита ищецът/, са съответната страна – упълномощител и процесуалният й представител – адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно. Нещо повече, разпоредбата на чл. 75, ал. 3 ЗЗД е относима не към преценката за доказаност на плащането, а за определяне момента към който се счита изпълнено задължението спрямо кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция. Трето за правоотношението по сделката лице не би могло да се позовава на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, но на общо основание би могло да оспорва реалността на плащането, когато обоснове правен интерес от това, доколкото хипотетично съществува възможност, въпреки нареждането за плащане, такова да не бъде получено от кредитора. Това оспорване, обаче, следва да бъде направено своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателства за понасянето на разноските, стига последното също да е направено своевременно /в този смисъл определение № 400 от 09.07.2015 год. на ВКС по ч. т. дело № 1123/2015 год., I т. о., ТК, определение № 70 от 30.03.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4384/2021 год., II г. о., ГК, определение № 3476 от 20.12.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 1945/2024 год., I т. о., ТК и др./. В случая получаването на плащането на уговорените в трите договора за правна защита и съдействие възнаграждения е било потвърдено съответно от адв. Г. и адв. С., които са поискали да се присъдят разноски на ответника и не е било своевременно оспорено от ищеца /чл. 80 ГПК/. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че искането на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение