Определение № 1873 от 26.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 640/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. В. С. против Определение № 3711/27.12.2024 г., постановено по адм. дело № 883/2024 г. на Административен съд – Русе, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на Решение № 3529 от 04.12.2024 г., постановено по делото, в частта за разноските. В частната жалба са наведени възражения за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 149, ал. 3 ГПК, като се поддържа становище, че с представянето на писмена защита не могат да се искат разноски, а това искане следва да бъде заявено своевременно, респективно най – късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Иска се отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се отмени присъденото в полза на Националния осигурителен институт (НОИ) възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева (сто лева). Ответникът – директорът на ТП на НОИ – гр. Русе, в писмен отговор, оспорва основателността на частната жалба. Намира постановеното определение за правилно и иска да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение приема, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспореното определение, в производството по чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение искането на С. В. С. за изменение на Решение № 3529 от 04.12.2024 г., постановено по адм. дело № 883/2024 г. на Административен съд – Русе, в частта за разноските, чрез отмяната му в частта, с която молителката е осъдена да заплати на Националния осигурителен институт (НОИ) сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение. За да се произнесе по постъпилата молба за изменение, съдът е приел, че именно в хода на устните състезания по делото в първото и единствено съдебно заседание, проведено на 26.11.2024 г., процесуалният представител на ответника е представил писмени бележки (л. 75 от делото), в които изрично е посочено, че се претендира юрисконсултско възнаграждение. Развити са съображения, че в случая не се касае до хипотезата на т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК, тъй като самите писмени бележки са представени от процесуалния представител на ответника по жалбата в съдебно заседание, преди съдът с определение по чл. 149, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, да обяви устните състезания за приключени и да посочи, че ще се произнесе с решение в срок. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Отговорността за разноски е гражданско-облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Тя има санкционен характер срещу субектът, предизвикал спора и може да бъде осъществена само по висящия процес. Възприетото от първоинстанционния съд правно разрешение е съобразено с ТР № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на ВАС, според което, когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, ако административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. Нормата на чл. 143, ал. 4 АПК предписва, че когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв. Прилагайки субсидиарно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, съдът присъжда възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респ. в чиято структура се намира представляваният по този начин административен орган. След като възнаграждението се дължи не на юрисконсулта, а на бюджета на административния орган, който той представлява, реалното му заплащане е ирелевантно за реализиране на отговорността за разноски за загубилата делото страна по спора. При правна защита, осъществена от юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, докато обратното е важимо за всички случаи, в които се репарират разноски за адвокатско възнаграждение - ТР 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл е и Решение № 10/29.09.2016 г. по конст. дело № 3/2016 г. на Конституционния съд. Отговорността за разноски може да бъде осъществена само в хода на висящ съдебен процес, въз основа на своевременно отправено искане, подкрепено с надлежни доказателства за реалното им извършване. Моментът, който предпоставя преклузията на претенцията по чл. 80 ГПК, е изяснен по тълкувателен път, като съгласно т. 11 от ТР № 6/2012 от 6.11.2013 г., постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, той съвпада със съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В последващата си практика ВКС и ВАС приемат, че тълкуването касае само случаите, в които делото е приключило след провеждане на открито съдебно заседание и устни състезания, доколкото в мотивите към тълкувателното решение изрично е посочено, че Общото събрание има предвид именно устните състезания като краен момент, в който може да се прави искане за разноски. В случая е безспорно, че писмените бележки (л. 75 от делото) са представени от процесуалния представител на ответника по жалбата в съдебното заседание по делото, проведено на 26.11.2024 г., преди съдът с определение по чл. 149, ал. 2 ГПК вр. с чл. 144 АПК, да обяви устните състезания за приключени и да посочи, че ще се произнесе с решение в срок. Обосновано първоинстанционният съд приема обстоятелството, че процесуалното действие – искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, е заявено в съдебно заседание не в устна, а в писмена форма - посредством представяне на писмена защита, в която е формулирана изрично акцесорната претенция, не води до отпадане на задължението на съда да се произнесе по нея. Предвид горното, касационната инстанция намира, че искането за разноски е предявено своевременно. В същия смисъл е практиката на Върховния административен съд, както следва: Определение № 1688 от 13.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7743/2023 г., IV о., Определение № 8580 от 14.09.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2022 г., I о., Определение № 10547 от 15.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 946/2018 г., II о., Определение № 9923 от 9.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16196/2011 г., IV о, др. С оглед изхода на спора в първоинстанционното производство, в което е отхвърлена жалбата на С. В. С., касационната инстанция намира, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки, обуславящи основателността на акцесорната претенция за разноски на ответника, като същата изхожда от надлежна страна, предявена е своевременно, при липса на необходимост от доказване на пряко направения разход. По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, е правилно и следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 235 АПК и чл. 236 АПК, във връзка с чл. 221, ал.2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,