Определение № 2923 от 06.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3405/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ СД-05-01-4236 от 03.07.2024 г., подадена от П. Б. П. чрез адвокат М. Х. от АК – Сливен срещу въззивно Решение № 153 от 22.05.2024 г. по в.гр.д.№ 194/2024 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено Решение № 176 от 05.03.2024 г. по гр.д.№ 1404/2023 г. на Районен съд - Сливен, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците З. М. К. и М. Б. Д., че ищецът П. Б. П. е собственик на основание договор за дарение на недвижим имот, представляващ Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], местността „С.”, с площ от 2 089 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 36 кв.м. на един етаж. Ответницата по касация М. Б. Д. е депозирала отговор чрез адвокат М. П. от АК – Сливен, а ответникът по касация З. М. К. - чрез адвокат Е. Х. от АК – Сливен. Всеки от тях поотделно поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Заявили са претенции за присъждането на разноски за защитата пред ВКС. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Въззивният съд е бил сезиран с произнасянето по пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на основание договор за дарение на посочения по-горе недвижим имот, както и с предявените от М. Б. Д. срещу З. М. К. при условията на евентуалност обратни искове с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. първо ЗЗД вр.чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н.а.№ 126, том IV, рег.№ 6031, дело № 521/2008 г. на Нотариус Р. С. (рег.№ 524 на НК) и чл. 189, ал. 1, изр. второ ЗЗД вр.чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за осъждането му да й върне сумата от 21 855,40 лв., представляваща заплатена продажна цена по договора, получена на отпаднало основание, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба - 30.10.2023 г. до окончателното й изплащане. На първо място въззивният съд е извършил преценка за допустимостта на първоначалните и обратните искове, приключила с извод, че са налице предпоставките за произнасяне по първоначалните искове, изходът по които предопределя дали следва да бъдат разглеждани по същество обратните искове. Установено е, че през 1992 г. ответникът З. К. е продал на бащата на ищеца процесния имот, като е прието, че по силата на тази сделка правото на собственост е преминало в патримониума на купувача. Като спорен е откроен въпросът дали през 2008 г., когато втората ответница М. Д. е сключила сделка за покупка на имота отново с първия ответник З. К., е настъпил транслативен ефект и правото на собственост е могло да премине в нейния патримониум, тъй като се оспорва, че в този момент то е принадлежало на този ответник. З. К. е поддържал, че придобитото право на собственост през 1992 г. от бащата на ищеца е изгубено към 19.12.2008 г. поради повторното му придобиване чрез способа на давностно владение от първия ответник. Въззивният съд е намерил за недоказани твърденията за изтекла придобивна давност в полза на З. К. през периода между 1992 г. и 2008 г. Обстоятелството, че той е продължил да заплаща данъците за имота до 2008 г. не обективира действия по ограничаване правата на собственика, а и самият ответник заявява, че многократно е ходил при бащата на ищеца да настоява имотът да бъде деклариран и партидата да бъде променена на негово име, за да си плаща дължимите данъци. Установените посредством свидетелските показания посещения на имота са няколко, до към 2000 г., и също не притежават белезите на своене и демонстриране на явно намерение за отблъскване на собственика поради настъпило изменение в субективното отношение към имота, което да е открито, недвусмислено и достигнало до знанието на последния. Само фактът, че собственикът не ползва имота, не е достатъчен той да загуби правото си и ако сам или чрез другиго не упражнява фактическа власт за себе си, не означава, че се е отказал от правата си. Необходимо е активно действие от владелеца, който да отнеме владението като афишира вътрешната си представа, че имотът е негов. Също липсва и непрекъснат 10 годишен период, доколкото няма условия за позоваване на кратката придобивна давност. Поради това въззивният съд е приел, че към датата на сключване на договора за продажба през 2008 г. между двамата ответници продавачът – първият ответник З. К., не е бил собственик на прехвърляния имот. Следователно правото на собственост не е придобито от ответницата М. Д. чрез деривативен способ в този момент. Прието е за установено, че след 2008 г., когато е сключена сделката с първия ответник (несобственикът З. К.), втората ответница М. Д. е предприела активни действия по упражняване на предполагаемите си собственически правомощия. Тя е започнала дейности по укрепване на пътя до имота и е съборила сградата с намерение да построи нова. В продължение на няколко години, както до заминаването й за Англия през 2018 г., така и след това, ответницата е упражнявала лично и чрез трето лице – нейната майка, власт върху имота. Посещавала го е необезпокоявано сама и с майка си, последната е ходела по няколко пъти в година да реже, полива и поддържа дръвчетата и храстите, канела свои приятелки на разходка и барбекю, контактували са със съседи, които са знаели за плановете и всички са били наясно, че имотът е „на М.“. Никой друг не е предявявал претенции към него и не е оспорвал фактическото състояние до 2022 г., когато ищецът е заявил, че го счита за свой. Установените факти са подведени под хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС - ответницата е упражнявала добросъвестно владение, чийто изискуем 5-годишен срок успешно е изтекъл преди завеждането на исковата молба (предявена на 11.04.2023 г.) и е довел до трансформиране на фактическото състояние в правно. В момента на сключване на договора за продажба от 2008 г. с първия ответник М. Д. не е знаела и не е могла да знае, че праводателят й не е собственик и вещноправният ефект на сделката не е настъпил. Договорът е сключен в изискуемата нотариална форма и от описанието в нотариалния акт на приложените документи е видно, че продавачът се е легитимирал пред нотариуса като собственик на целия имот с констативните н.а.№№ 117/1975 г. и 125/2008 г., като са липсвали вписвания в имотния регистър, опровергаващи правата на продавача, поради което не може да се счете по никакъв начин, че купувачката е знаела, че праводателят й не е носител на вещното право на собственост. В момента на сделката за нея е съществувало правно основание да владее имота, годно да я направи собственик. В тази хипотеза самото правно основание представлява демонстриране на завладяването и поставя начало на 5-годишния давностен срок, през който ако владелецът упражнява необезпокоявано и непрекъснато фактическата си власт, придобива собствеността. Намерението си за своене тя е демонстрирала явно и недвусмислено спрямо всички, а тъй като не е знаела, че друго лице е действителният собственик, не би могла конкретно на него да противопостави corpus и animus. Доколкото самият ищец, а преди 2012 г. – родителите му, не са оспорвали положението, не е имало и необходимост ответницата М. Д. да отблъсква претенциите им. Владението й не е било прекъснато нито чрез някакви други действия, нито чрез вписването на транслативната сделка от 2012 г., когато с н.а.№ 82 от 01.11.2012 г. родителите на ищеца са му дарили имота, тъй като това правно действие е извън изброените в чл. 116 б. „б” ЗЗД хипотези, които прекъсват течението на придобивната давност. Това може да стане само с извършване на действия на собственика, предприети срещу самия владелец, които смущават владението и водят до прекъсване на давността, но разпореждането с имота и вписването на сделката не представляват такива действия. С извършването им нито придобивната давност е прекъсната, нито ответницата се е превърнала в недобросъвестен владелец, щом добросъвестността й е съществувала при възникване на правното основание за стартиране на владението през 2008 г. Така към края на 2013 г. нейното добросъвестно владение се е трансформирало по оригинерен начин в право на собственост и тя не го е изгубила от ищеца след този момент. Към момента на предявяване на положителния установителен иск правото на собственост върху спорния имот принадлежи на ответницата М. Д., което изключва притежаването му от ищеца с обуславящото отхвърляне на исковете спрямо двамата ответници. Искането по чл. 537, ал. 2 изр. посл. ГПК за отмяна на констативен н.а.№ 125 от 19.12.2008 г. по н.д.№ 492/2008 г. не е самостоятелен иск, а правна последица и с оглед отхвърлянето на положителния установителен иск, без да е предявен отрицателен установителен иск, съдът не следва да се произнася по него, независимо, че възражението на първия ответник, че е бил собственик на спорния имот към момента на прехвърлянето му на втората ответница, не е прието за доказано. Неуважаването на главните искове предотвратява разглеждането и произнасянето по евентуалните обратни искове, предявени от втората ответница против първия ответник. В изложение към касационната жалба е формулиран следният въпрос: „Зависи ли от собственика как да упражнява собственическите си правомощия, трябва ли задължително да упражнява правомощието си да владее имота и в случай, че не упражнява това си правомощие, загубва ли правото си на собственост ?“. Поддържа се наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В правната теория и съдебната практика няма колебание по въпроса, че веднъж придобито, правото на собственост се изгубва в предвидените от закона случаи – ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него – чл. 99 ЗС. В случая въззивният съд не е приел, че правото на собственост на ищеца е изгубено поради неупражняването му в определен срок, а че същото е изгубено поради придобиването му от ответницата чрез един от способите по чл. 77 ЗС – по давност, осъществяването на който е прието за доказано по несъмнен начин с ангажираните по делото доказателства. С оглед на това в случая отсъства питане, удовлетворяващо изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, което прави безпредметно да се обсъжда дали касаторът е аргументирал наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане на касационно обжалване не може да се постанови и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация З. М. К. разноските за защитата му пред ВКС – сумата 600 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 26). Искането за присъждане на разноски, заявено от М. Б. Д. е принципно основателно, но неподкрепено с никакви доказателства, поради което следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия