Решение № 1334 от 09.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9701/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д. и Р. К. Д., подадена чрез адвокат Н. Драгнев против Решение № 1323/28.12.2023 г., постановено по административно дело № 362/2023 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което е отхвърлена жалбата им срещу Заповед № 111/15.02.2023 г. на Кмета на Община Приморско. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се възприетите от съда фактически установявания и правните му изводи относно отсъствие на търпимост на строежа. Ответната страна - Кмет на Община Приморско не изразява становище по спора. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – Бургас е заповед, с която на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, на М. Т. Д. и Р. К. Д., в качеството на извършители е наредено да премахнат незаконно изграден строеж, представляващ [адрес] със застроена площ от 73 кв.м., изграден в поземлени имоти с идентификатори 52129.102.1, 52129.103.16 и 52129.103.14 по КККР на [населено място]. В хода на съдебното производство са установени местонахождението, видът, основните характеристики и предназначението на процесната постройка, както и обстоятелството, че е била изградена в периода от 1958 г. до 1971 г. Строежът е разположен върху три поземлени имота, два от които са публична и частна общинска собственост, а третият е собственост на Й. И. К., представляващи земеделски земи, находящи се извън границите на населеното място и без действащ устройствен план. Не е спорно, че за процесната кошара не са намерени строителни книжа за изграждането й. Основният спорен въпрос е свързан с установяване търпимостта на строежа, като с оглед периода на изграждането му, правилно съдът е изследвал хипотезата на § 16, ал. 1 ПЗР ЗУТ, при която строеж изграден до 7 април 1987 г., за който няма строителни книжа, се счита за търпим, ако е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно този закон. Към релевантния период до 1971 г. са действали Строителни правила и норми за изграждане на населените места, утвърдени от Комитета по строителство и архитектура, обн. ДВ, бр. 75/08.09.1959 г. Административният съд правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от посочените правила, според която извън строителните граници на населените места е било допустимо застрояване на ограничен кръг от обекти, сред които не попада процесният, чието предназначение е за отглеждане на животни. Освен това за територията, върху която е ситуиран строежа както тогава, така и понастоящем няма одобрен устройствен план, позволяващ застрояване, както и липсва утвърден терен съгласно чл. 101 от Строителни правила и норми за изграждане на населените места. Следователно, строежът се явява несъобразен с посочените по-горе строителни правила, действали към момента на изграждането му, недопустим е и съгласно сега действащия ЗУТ, доколкото в земеделска земя без действащ ПУП и промяна предназначението й е недопустимо застрояване, поради което не може да бъде квалифициран като търпим, респективно подлежи на премахване. Съдът е изложил мотиви и за квалифицирането на кошарата като строеж по смисъла на закона, респективно отсъствието на задължителна предпоставка по чл. 56, ал. 1 ЗУТ за определянето й като преместваем обект, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Въз основа на изложените мотиви, неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК. Съдебното решение е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материалноправни норми. Настоящата съдебна инстанция не установи допуснати от съдебния състав нарушения на съдопроизводствените правила, въпреки обратните твърдения в жалбата. Проведени са редица съдебни заседания, в хода на които са уважени доказателствените искания на страните с оглед на техните твърдения и възражения, приетите доказателства са допустими и относими към правния спор, обсъдени са от съда, който е постановил мотивиран съдебен акт. Решението е обосновано, тъй като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. По изложените мотиви и като съобрази, че съдебното решение е валидно, допустимо и постановено при отсъствие на посочените касационни основания, същото следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,