Определение № 2247 от 24.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1667/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба, подадена от ищеца и молител в производството по чл.389 ГПК Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу определение № 1398 от 19.05.2026г. по ч.т.д.№ 616/2026г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане като насочена срещу неподлежащ на обжалване акт, частната касационна жалба на Агенцията срещу определение № 3081/19.11.2025г. по ч.гр.д.№ 3051/2025г. на САС в частта, с която след отмяна на първоинстанционното определение за отхвърляне на молбата по чл.389 ГПК, исканата обезпечителна мярка е наложена при условие на внасяне на парична гаранция. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Отново се поддържа доводът, заявен и в частната касационна жалба, че на основание чл.391,ал.4 ГПК Агенцията е освободена от внасяне на парична гаранция като условие за допускане на обезпечението. Твърдението е, че след като АПИ няма правна възможност да разходва публични средства за внасяне на гаранция, поставянето на такова незаконосъобразно условие от САС, на практика прегражда възможността да се реализира наложената обезпечителна мярка. Според обжалващата страна поставеното условие за внасяне на парична гаранция има самостоятелен характер, засягащ правната сфера на субект от кръга по чл.391,ал.4 ГПК и на практика съставлява отказ за допускане на обезпечение. С тези съображения е обосновано становището за допустимост на предприетото пред ВКС частно касационно обжалване на определението на САС в частта, с която от ищеца се изисква внасяне на парична гаранция за реализиране на допуснатото в негова полза обезпечение на предявения иск, предмет на гр.д.№ 22/2024г. по описа на ОС Кюстендил. За да се произнесе, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок и е допустима, но по същество е неоснователна. Изцяло следва да бъдат споделени изводите на предходния състав на ІІ т.о. на ВКС, че независимо от игнорирането на разпоредбата на чл.391,ал.4 ГПК, след като въззивният състав след отмяна на отказа на първоинстанционния съд, е уважил искането за допускане на обезпечението, неговият акт не подлежи на обжалване, тъй като молбата на търсещия обезпечение е удовлетворена, макар и при условията на гаранция. Съгласно разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр.3 ГПК на обжалване пред ВКС подлежи определението, с което въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу определение за оставяне без уважение на искане за допускане на обезпечение, за първи път го допусне. С нея е уреден пътят за защита на ответника, който не е бил известен за инициираното обезпечително производство до момента на уведомяването му за наложената обезпечителна мярка, докато защитата на молителя, чието искане е уважено от въззивния съд, е изчерпана. Той не разполага с право на частна касационна жалба срещу второинстанционното определение, дори да не е съгласен с условията, при което обезпечението е допуснато. Извън хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр.3 ГПК, осигуряваща защита на ответника по молбата при допускане на обезпечение от второстепенния съд, производството по допускане на обезпечение подлежи на двуинстанционно разглеждане, тъй като определението на въззивния съд не е от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2010 г. Не може да бъде споделена тезата на АПИ, че изискването за гаранция има самостоятелен характер като част от съдържанието за определението за допускане на обезпечение и подлежи на самостоятелно обжалване. Практиката на касационната инстанция е в обратен смисъл - освен цитираната в обжалваното определение, тя еднозначно е възприета и в определенията по ч.т.д.№ 374/2014г. на ІІ т.о., по ч.т.д.№ 1060/2018г. на ІІ т.о., по ч.т.д.№ 2372/2018г. на ІІ т.о., по ч.гр.д.№ 2290/2020г. на ІІІг.о и. и по ч.т.д.№ 1283/2023г. на І т.о. Недопустимостта да бъде осъществен инстанционен контрол от ВКС в производството по налагане на обезпечение е приложима и по отношение на частично неправилно, с оглед разпоредбата на чл.391,ал.4 ГПК, въззивно определение. Атакуваното определение на състава на ВКС като правилно следва да бъде потвърдено. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.