Определение № 972 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 856/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от адв. П. В.- процесуален представител на ответника по касационната жалба Ц. Х. Ц., с която се иска изменение на постановеното по делото Решение №762 от 19.12.2024г. в частта му за разноските. Направено е искане определеното му по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ адвокатско възнаграждение за въззивното и касационното производство в размер на по 1000 лв. за всяка от инстанциите да бъде увеличено на по 2650 лв. съобразно минималния размер, предвиден в действащата при постановяване на решението и подаване на молбата редакция на Наредба №1 от 09.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет. Ответната страна по делото- Прокуратурата на Република България, не е взела становище по молбата. За да се произнесе по искането, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: Искането е процесуално допустимо, тъй като е направено в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от постановяване на решението по чл. 290 ГПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С постановеното по делото Решение №762 от 19.12.2024г. обжалваното въззивно Решение №1437 от 11.12.2023г. по в. гр. д. №1590/2023г. по описа на Апелативен съд- София е било отменено в частта му, с която е бил уважен предявеният от Ц. Х. Ц. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 98 831,04 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за периода 01.02.2013г-11.01.2021г, като вместо това исковата претенция е била отхвърлена. В частта му, с която Прокуратурата на РБ е била осъдена да заплати на Ц. Х. Ц. сумата от 25000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, обжалваното възивно решение е било оставена в сила. С решението съдът се е произнесъл и по разноските съобразно крайния изход на спора. С оглед частичното оставяне в сила на обжалваното решение на адв. П. В., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл.38, ал.1 от ЗА е определено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 лв. с оглед частта от исковата претенция, която е приета за основателна и за която обжалваното решение е оставено в сила. До същия размер е било намалено и определеното на адв. П. В. адвокатско възнаграждение за въззивното производство. При определяне на посочените размери съдът е съобразил, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 не е обвързан от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Неоснователни са доводите в искането по чл.248 от ГПК на адв. П. В., че при определяне на дължимото му адвокатско възнаграждение следва да намери приложение Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към датата на постановяване на решението и подаването на молбата за изменението му. Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗА, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото ( в този смисъл- определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 712 от 21.03.2024 г. по т. д. № 175/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 2198 от 08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.). В случая определеното от настоящия състав на ВКС, при кумулативната преценка на тези обстоятелства, адвокатско възнаграждение от по 1000 лв. за осъществената от адв. В. безплатна правна защита на ищеца пред въззивната и касационната инстанция, е справедливо, обосновано и съответно на фактическата и правна сложност на делото по отношение на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е достатъчно да възмезди извършената от него работа. Пред въззивната инстанция адв. В. е изготвил отговор на въззивната жалба на Прокуратурата срещу първоинстанционното решение в частта му за присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като по делото е било проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Пред касационната инстанция адв. В. е изготвил отговор на касационната жалба на Прокуратурата и не се е явил в проведеното открито съдебно заседание, а е представил писмени бележки. Според настоящия състав на съда при така извършената от него работа по делото и липсата на фактическа и правна сложност на същото присъждането на адвокатско възнаграждение в по- голям от определения му размер не би било оправдано. Ето защо молбата му следва да се остави без уважение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,