Определение № 1714 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1143/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „А.“ ЕООД и А. Д. Е. срещу определение №204 от 26.03.2024 г. по в.т.д.№33/2024 г. на САС в частта, с която е оставено без уважение искането им за спиране на основание чл.420, ал.2 ГПК по отношение на „А.“ ЕООД и А. Д. Е. на изпълнението по изп.д.№20167530401006 на ЧСИ рег.№753, с район на действие ОС Перник и по частна жалба на „Юробанк България“ АД срещу определение №204 от 26.03.2024 г. по в.т.д.№33/2024 г. на САС в частта, с която е спряно на основание чл.420, ал.2 ГПК изпълнението по изп.д.№20167530401006 на ЧСИ рег.№753, с район на действие ОС Перник по отношение на Лиляна С. Е. и В. А. Д.. В частната жалба на „А.“ ЕООД и А. Д. Е. се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт в обжалваната част. Поддържа се, че вземането не се дължи, тъй като с оглед влязлото в сила съдебно решение, установяващо нищожността на клаузата за изменение на законната лихва по процесния договор за кредит, размерът на дължимите суми по последния не е изчислен правилно, като не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, а и физическото лице А. Д. Е. е сключил договора в качеството си на потребител. В частната жалба на „Юробанк България“ АД се поддържа, че Лиляна С. Е. и В. А. Д. са встъпили като съдлъжници по договора за кредит поради наличието на пряк интерес от дейността на търговеца кредитополучател и неговия финансов резултат, поради което не се явяват потребители. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният от „Юробанк България“ АД иск по чл.422 ГПК има за предмет установяване съществуването на вземане, основано на договор за банков кредит, по който ответникът – кредитополучател е юридическо лице, а останалите ответници са физически лица, като първият е управител на дружеството - кредитолучател, а останалите двама - солидарни длъжници, встъпили в дълга на кредитополучателя, подписвайки съглашение за встъпване в дълг съгласно чл.101 ЗЗД и/или обезпечаващи кредита, предоставен за посрещане на краткосрочни оборотни нужди на дружеството. При тези конкретни обстоятелства е намерил, че „А.“ ЕООД и А. Е. нямат качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП, поради което не могат да се ползват от защитата срещу принудителното изпълнение, предвидена в чл.420, ал.2 ГПК. Ответникът- кредитополучател е юридическо лице, а ответникът А. Е. е управител на дружеството и същият е придобил качеството на съдлъжник към банката с оглед тесните му професионални връзки с дружество-кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, поради което не може да се приеме, че задължаването като физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Счел е, че идентичен на горния извод не може да се направи по отношение на останалите двама ответници - Лиляна Елисева и В. Д., тъй като по делото не се съдържат доказателства, от които да се заключи, че имат тесни професионални връзки с дружеството, като притежаване на дялове от капитала на търговското дружество или да участват в управлението му към датата на подписване на договора и встъпване в дълга на кредитополучателя. В този смисъл е изразил становище, че Лиляна Е. и В. Д. са сключили договора за кредит в лично качество, заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател е съпруг на първата и баща на втората, респективно, че са потребители по смисъла на §13 от ДР на ЗЗП и могат да искат спиране на принудителното изпълнение на основание чл.420 от ГПК. С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че клаузата на чл.3, ал.3 от процесния договор е прогласена за нищожна с влязло в сила решение №112184 от 10.05.2019 г. по гр.д.№18024/2014 г. на СРС е достигнал до извод, че са налице предпоставките на чл.420, ал.2 ,т.2 от ГПК за спиране на изпълнението по изпълнително дело №20167530401006 по описа на ЧСИ Б. по отношение на молителите Лиляна С. Е. и В. А. Д.. Обжалваното определение е правилно. Съобразно константната практика на ВКС /решение №38 от 23.06.2017 г. по т.д.№2754/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/ и практиката на СЕС /определение по дело С-74/15/, физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо такъв, по който договор кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, като съдът следва да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Съобразявайки, че А. Е. е управител на дружеството и същият е придобил качеството на съдлъжник към банката с оглед тесните му професионални връзки с дружество-кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, както и обстоятелството, че по делото не се съдържат доказателства, от които да се заключи, че Лиляна С. Е. и В. А. Д. имат тесни професионални връзки с дружеството /като притежаване на дялове от капитала на търговското дружество или да участват в управлението му/ към датата на подписване на договора и встъпване в дълга на кредитополучателя, въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика, респективно правилни се явяват и изводите на съда относно липсата на потребителско качество спрямо молителите „А.“ ЕООД и А. Е. и наличието му по отношение на останалите молители. Ето защо и тъй като от друга страна искането на „А.“ ЕООД и А. Е. не е подкрепено с писмени доказателства, установяващи недължимост на вземането на банката /доводите за неправилно изчисляване на дълга, относими само по отношение на договор, сключен с потребител и тези за ненастъпила предсрочна изискуемост не водят до извод за недължимост на вземането/, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение