Определение № 50473 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1967/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. В. И. срещу определение №1166 от 29.04.2022 г. по в.ч.гр.д.№810/2022 г. на САС. С обжалваното определение, след отмяна на определение №2600630 от 23.12.2021 г. по т.д.№48/2021 г. на ОС Враца, е прието, че на основание чл.11, §1, б.„б“ от Регламент (ЕС) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, приложим от 10 януари 2015 г., международно компетентен да разгледа предявеният от Н. В. И. срещу „ХДИ Ферзихерунг“ АГ Федерална Република Германия иск за заплащане на сумата от 39 817.91лв. /20 358.89 евро/, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение за нанесени имуществени вреди на лек автомобил марка Мерцедес, е съдът във Федерална Република Германия, като производството по този иск е прекратено. В жалбата се излагат съображения, че позоваването от страна на САС на разпоредби на КМЧП е погрешно, като приложение следва да намери единствено Регламент (ЕС) №1215/2012, в частност неговият чл.7, т.1, още повече, че ищецът е и потребител на застрахователна услуга. В изложение по чл.284, ал.3 от ГПК се поддържа, че определението е очевидно неправилно, като се иска допускане до касация и по следните въпроси: 1. Приложимостта на КМЧП спрямо уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг между народен акт, в сила за Република България или в друг закон. 2. Компетентността на съдилищата на държавите членки по граждански и търговски дела съгласно разрешенията, дадени с Регламент (ЕС) №1215/2012. 3. Компетентността на съдилищата на държавите членки по граждански и търговски дела съгласно разрешенията, дадени с Регламент (ЕО) №44/2001. 4. Приложението на Директива 2011/83/ЕС. Ответникът по частната касационна жалба не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно чл.11 от Регламент 1215/2012 на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, при дела във връзка със застраховане, исковете срещу застраховател с местоживеене в държава членка могат да бъдат предявени: а) в съдилищата, където той има местоживеене; б) в друга държава членка в случай на искове,предявени от притежателя на полицата, застрахования или третото ползващо се лице, в съдилищата по мястото където ищецът има местоживеене; или в) ако той е застраховател, в съдилищата на държава членка, в която е предявен иск срещу основния застраховател. Посочил е, че съгласно препращащата норма на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, „местоживеенето“, като критерий за определяне на компетентността на съда, се определя от вътрешното право на сезирания, в случая български съд. Изложил е съображения, че в Закона за гражданската регистрация са уредени две форми на връзка между определено физическо лице и българската държава във връзка с неговото местоживеене - постоянен и настоящ адрес, като макар и Регламентът да използва понятието „местоживеене“, в случая следва да се вземе предвид, че същността на термина не съвпада с тази, вложена в нормите на ЗГР, а е по-близка до „местопребиваването“, което е дефинирано в чл.48, ал.7 от КМЧП и което не включва регистрационни, формални елементи, а само указания за фактическите обстоятелства, които следва да бъдат установени от сезирания съд или от лицето, което твърди, че има обичайно местопребиваване на територията на дадена държава. За да достигне до този извод съдът се е позовал и на практиката на СЕС /решение по дела С 395/05, С 463/06; С 913/19 и др./, в която се подчертава, че „местопребиваването“ като критерий за връзката на едно лице с дадена в държава е израз на стремежа да се осигури възможност на по-слабата страна да предявява искове там, където е нейният обичаен бит и семеен живот и където ще бъде по-удобно да осъществява правата си. Анализирайки подробно събраните по делото доказателства /копие от лична карта на ищеца, заявка за изплащане на обезщетение, отправена до застрахователя, в която ищецът е посочил адрес във Федерална Република Германия, регистрация на процесния автомобил във ФРГ, застрахователен договор, също сключен там, наличие на валидна адресна регистрация и данъчен номер в Германия, кореспонденция между ищеца и застрахователя, представена в превод по делото, също осъществена на адреса във Федерална Република Германия, служебна справка в ТРРЮЛНЦ/ и изхождайки от характеристиките на термина „постоянно местопребиваване“, е счел, че преценката къде е това местопребиваване се определя от установените фактически връзки със съответното място, а не с регистрацията, поради което е приел, че постоянното местопребиваване на ищеца е във Федерална Република Германия. В този смисъл е намерил, че съобразно нормите на Глава ІІ, раздел 3 на Регламент 1215/2012 и по-конкретно чл.11, §1, б.„б“ компетентен да разгледа делото е съдът във Федерална Република Германия, респективно, че Окръжен съд Враца не е компетентен да разгледа делото и производството по същото следва да бъде прекратено. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Посочените от частния касатор въпроси са формулирани общотеоретично, а не с оглед конкретния случай и не притежават белезите на правни въпроси като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 от ТР №1 от 19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените въпроси, още повече, че в изложението изобщо не е посочено кое от селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК се поддържа, че е налице. От друга страна при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,