Определение № 2639 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1391/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу определение № 340 от 05.05.2025 г. по гр. д. № 347/2024 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 21 от 21.01.2025 г. по гр. д. № 347/2024 г. по описа на ОС - Монтана в частта за разноските чрез допълнително присъждане на сумата 4 105,36 лв. – доказан разход по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон. Излага, че в нарушение на закона въззивният съд е преценявал евентуална прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд, който е присъдил пълния размер на уговореното адвокатско възнаграждение, като не е депозирана молба по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение, нито има оплаквания в тази насока в подадената въззивна жалба. Сочи, че уговореното възнаграждение е в минималния размер по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а делото не е с ниска правна и фактическа сложност, поради което неправилно с обжалвания акт въззивният съд е намерил заплатеното адвокатско възнаграждение за прекомерно. Ответникът по жалбата, Методи Н. С., оспорва частната жалба като неоснователна. Излага, че обжалваният съдебен акт е правилен по подробно изложените към него мотиви. Изтъква, че по делото са разгледани искови претенции за сумите 4 000 лв. и 9 000 лв. и уговореният размер на адвокатски хонорар за защита на ответника е прекомерен и правилно е намален от въззивния съд. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 21 от 21.01.2025 г. по гр. д. № 347/2024 г. по описа на ОС - Монтана в частта за разноските чрез допълнително присъждане на сумата 4 105,36 лв. – доказан разход по делото, с доводи, че с постановеното решение е обосновал извода си за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар и изложеното в молбата по чл. 248 ГПК не обосновава различен краен извод. Частната жалба е частично основателна. С постановеното по делото първоинстанционно решение № 260004 от 23.02.2024 г. по гр. д. 2620/2020 г. по описа на Районен съд – Монтана предявените от Методи Н. С. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове по чл. 515, ал. 2, т. 3 КЗ са изцяло отхвърлени в предявените частични размери от 4 000 лв. и 9 000 лв. С оглед изхода на делото на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ са присъдени сторените по делото разноски в пълен размер от 10 999,31 лв., съобразно приложен списък по чл. 80 ГПК. Първоинстанционният съд не е обсъждал възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Не е подадена молба по чл. 248 ГПК от ищеца с искане за изменение на решението и разглеждане на заявено от него възражение за прекомерност на заплатения от ответника адвокатски хонорар за сумата 6 816 лв. Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Методи Н. С., с която е заявено искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени и да му бъдат присъдени разноски по делото. Въззивната жалба не съдържа оплакване за процесуално нарушение, изразяващо се в неразглеждане от първоинстанционния съд на възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от ответника, нито дори оплакване, че същият е прекомерен. Видно от постановеното въззивно решение въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 1 250 лв., като е присъдил последната на ищеца, а в останалата част е потвърдил решението. Счел е, че с оглед изхода на спора разноски се дължат и на двете страни. Посочил е, че ответникът претендира да е направил разноски пред първата инстанция в размер на 10 991,31 лв., от които адвокатски хонорар в размер на 6 816 лв. Посочил е, че въпреки направено искане от страна на процесуалния представител на ищеца за намаляване на адвокатския хонорар, първоинстанционният съд не се е произнесъл, а е присъдил цялата претендирана сума. Намерил е, че съобразявайки направеното възражение, сложността на делото и продължителността на същото, дължимият адвокатски хонорар следва да бъде определен в размер на 3000 лв. Счел е, че общият размер на дължимите разноски, съобразявайки отхвърлената част на исковете, е в размер на 6 456,17 лв. за първата инстанция. За въззивната инстанция е посочил, че ответникът е представил списък за разноски в размер на 5 976 лв. за платен адвокатски хонорар. Отчел е, че няма направено възражение за прекомерност, поради което е приел, че същите следва да бъдат присъдени изцяло. Обобщил е, че дължимите разноски на ответника за двете съдебни инстанции са общо 12 522,17 лв., поради което е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 1 530,86 лв. При приложение правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на сторените разноски съобразно отхвърлената част на исковете, включително за възнаграждение за един адвокат, като такива му се дължат за всяка инстанция и се присъждат на основание чл. 81 ГПК с акта, с който приключва делото в съответната инстанция. Предвид горните констатации първоинстанционният съд изцяло е отхвърлил исковете и е присъдил на ответника сторените от него разноски в пълен размер, включително за платеното от него адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 6 456,17 лв. Редът за защита на ищеца, ако е останал недоволен от произнасянето на първоинстанционния съд по разноските, включително в частта по неуважено възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар, е очертан с нормата на чл. 248 ГПК. При липса на подадена молба по чл. 248 ГПК, с която ищецът да е заявил, че е недоволен от извода на първоинстанционния съд, че не следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение като прекомерно, респективно развило се производство по чл. 248 ГПК и без частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК, с което молбата се оставя без уважение, въпросът досежно прекомерността на присъдения разход не може да бъде пререшаван. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба срещу отхвърлителното решение, не може да обсъжда въпроса досежно евентуалната прекомерност на адвокатския хонорар, присъден с първоинстанционното решение, а единствено при отмяна на решението, следва с оглед изхода на спора да разпредели разноските, като се съобрази с приетия от първоинстанционния съд размер на същите. Въззивният съд е уважил предявения иск за присъждане на неимуществени вреди за сумата 1 250 лв. и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени в останалата им част до общия частично предявен размер от 13 000 лв. С оглед изхода на спора за първата инстанция ответникът има право на разноски за сумата 9 941,68 лв. Пред въззивния съд е доказал разноски за сумата 5 976 лв. за платен адвокатски хонорар, за който въззивният съд е приел, че липсват предпоставки за намаляването му. С оглед изхода на спора има право на разноски пред въззивната инстанция за сумата 5 401,38 лв. С въззивното решение му е присъден допълнителен разход в размер на 1 530 лв. над присъдения от първоинстанционния съд от 10 999,31 лв., или общо 12 529,31 лв. Предвид горните доводи има право на разноски в по- голям размер – на сумата 15 343,06 лв., или молбата му е основателна за разликата от 2 813,75 лв. Не почиват на закона изложените от частния жалбоподател изчисления на отхвърлената част на иска не спрямо предявения размер на исковете, а спрямо очертания пълен размер при частично предявяване на претенциите, като с нормата на чл. 69, ал. 1 ГПК ясно е посочено, че цената на иска е търсената сума, или предявеният частичен размер. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение