Определение № 11741 от 19.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10968/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Р. М. Н. и Н. М. Н. против определение № 1419 от 06.10.2025 г., постановено по адм. д. № 216/2025 г. по описа на Административен съд гр. Шумен. Жалбоподателите навеждат доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и молят за отмяната му. Ответникът – главният архитект на община Шумен, в писмено становище, оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Останалите ответници не изразяват становище по частната жалба. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежни страни, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение първоинстанционният съд оставя без разглеждане жалбата на Р. М. Н. и Н. М. Н. против виза за проектиране № 497/29.10.2024 г. в УПИ I-648, кв. 172 по регулационния план на гр. Шумен, издадена, на основание чл. 140, ал. 2 ЗУТ, от главния архитект на община Шумен и прекратява производството по делото. С определението съдът осъжда жалбоподателите да заплатят на община Шумен направените по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че жалбоподателите са собственици на УПИ ІV-2839 в кв. 172 по плана на гр. Шумен, а визата за проектиране е в УПИ І-648, в кв.172, съседен на УПИ ІV-2839 и е за обект „Многофамилна жилищна сграда „Елена“ с подземен гараж, фризьорски салон, офис и ателие. Констатира, че визата е издадена на основание чл. 140, ал. 2 ЗУТ и въз основа на действащият ПУП-ПЗ за имота.Позовава се на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните, и приема, че действащия ПУП - ПРЗ за УПИ І-648 е одобрен със заповед №РД-25-880/07.04.2023 г., а за УПИ IV-2839 действащият ПУП - ПЗ е одобрен със заповед №РД-25-178/28.02.1997 г., с който се предвижда свързано основно и допълващо застрояване за повече от два съседни имота, в т. ч. за УПИ I-648 и УПИ IV-2839. Прави извод, че с оспорената виза не се предвижда за първи път свързано основно и допълващо застрояване между УПИ I-648 и УПИ IV-2839, а отразените във визата подземни гаражи, на основание чл. 71 ал. 4 от Наредба №7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, нямат статут на свързано застрояване. Относно височината на сградата, приема, че от юг т.е. към УПИ IV-2839 е посочено разстояние 1/3 Н до границата за надземното застрояване. С оглед на така установеното съдът прави извод, че жалбоподателите не са заинтересувани лица по смисъла на чл. 131, ал. 2 вр. ал. 1 ЗУТ, което обосновава недопустимост на жалбата. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че имотът, собственост на жалбоподателите не е предмет на оспорения акт, поради което не е налице хипотезата на чл. 131, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Законосъобразен е и изводът на съда, че жалбоподателите не са заинтересувани лица по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ. По делото е установено, че свързаното застрояване е предвидено в ПУП – ПЗ, приет през 1997 г., поради което не е налице изискването на цитираната норма. С визата не се променя начина на застрояването, който остава свързано на запад, съгласно действащия ПУП – ПЗ, поради което спрямо жалбоподателя не е налице и изискването на цитираната норма. Установено е, че не са допуснати и намалени разстояния. Действително в оспорения акт не е посочена височината на застрояването, но видно от същия е, че изрично е отбелязана височина 1/3 Н. УПИ І - 648 е ъглов, поради което и границата с УПИ IV-2839 е странична и за нея са относими нормите на чл. 31, ал. 2 ЗУТ, а именно разстоянията на сградите на основното застрояване до страничната граница на урегулирания поземлен имот е най-малко една трета от височината на сградата. От изложеното следва, че независимо, че във визата не е посочена височината на сградата, то посоченото отстояние най-малко 1/3 от височината на сградата не може да бъде надвишено, поради което не са налице намалени отстояния и жалбоподателите не са заинтересувани лица по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, а доводите в частната жалба в обратния смисъл са неоснователни. С оспорения административен акт не се променя предназначението на имота, както и не се въвеждат ограничения в режима на застрояване и ползване и не са налице и изискванията на чл. 131, ал. 2, т. 4 и 5 ЗУТ. Следователно жалбоподателите не са заинтересувани лица по смисъла на чл. 131, ал. 2 вр. ал. 1 ЗУТ, поради което подадената жалба е недопустима. Ето защо като прави извод за в този смисъл първоинстанционният съд постановява определение в съответствие с материалния закон. Доводите в частната жалба, че имотът на жалбоподателите е включен в обхвата на заповедта, с която е одобрено изменението на ПУП - ПЗ на УПИ І – 648, е ирелевантен, тъй като този ПУП не е предмет на настоящото производство. Неоснователен е и доводът, че строителството въз основа на нищожна виза, обосновава наличието на правен интерес от оспорване на последната. Дали визата е унищожаема или нищожна е въпрос по съществото на спора, а не по неговата допустимост. Останалите доводи в частната жалба са относими единствено към законосъобразността на оспорения административен акт, а не към допустимостта на оспорването. С оглед на изложеното обжалваното определение е правилно и на основание чл. 236 вр. чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Частната жалба в частта й, с която се обжалва определението и в частта му за разноските следва да се приеме като искане за изменение на съдебния акт в тази му част, по което настоящата инстанция следва да се произнесе по реда на чл. 176а, ал. 4 АПК. Искането е неоснователно. В случая разноските са дължими на основание чл. 143, ал. 3 АПК и правилно са присъдени на община Шумен. Доводите в частната жалба, че община Шумен не е страна в процеса, поради което на същата не се дължат разноски, са неоснователни. Разноските следва да се присъдят в полза на бюджета на органа, издал административния акт по арг. на чл. 143, ал. 3, вр. ал. 1 АПК, както в случая е направено. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,