Решение № 3770 от 03.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10436/2025 г.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Юлия Тодорова Подписвам решението с особено мнение, защото считам, че като краен резултат е неправилно. Регистрираните земеделски стопани са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт на основание чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО. В § 1, ал. 1, т. 5 (изм. - ДВ, бр. 112 от 2003 г., в сила от 01.01.2004 г., предишна т. 4 - ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от ДР на КСО понятието е конкретизирано, като "Регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. В разглеждания случай касаторката е регистрирана като земеделски стопанин, считано от по реда на Наредба № 3 от 29 януари 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (загл. изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) (само „Наредба №3“) за периода от 2012 г. до 2020 г. При своята регистрация тя е декларирала, че отглежда птици и има намерение да засее тютюн на площ в хектари. В това си качество за нея и на основание чл. 1, ал. 1 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) е възникнало задължение да се осигурява като самоосигуряващо се лице. На основание чл. 1, ал. 3 НООСЛБГРЧМЛ тя е определила надлежно вида на осигуряването си, като е декларирала, че ще се осигурява за фонд „Пенсии“ и фонд „Общо заболяване и майчинство“. Според чл. 1. (Изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) от Наредба №3 с нея се определят условията и редът за регистриране на земеделските стопани съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители. На основание чл. 5 (Изм. - ДВ, бр. 106 от 2000 г., изм. - ДВ, бр. 39 от 2002 г., изм. и доп. - ДВ, бр. 1 от 2003 г., в сила от 01.01.2003 г., изм. - ДВ, бр. 3 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) от Наредба №3 в относимата редакция към датата на регистрацията на лицето, всеки земеделски стопанин физическо лице или едноличен търговец се вписва в регистъра с регистрационен номер, съответстващ на единния граждански номер (ЕГН), а юридическото лице - с единния идентификационен код (ЕИК) по БУЛСТАТ. Въз основа на вписването на земеделския стопанин се издава регистрационна карта по образец съгласно приложение № 1 и справка, генерирана от регистъра, за декларираната от него дейност като неразделна част от регистрационната карта. Регистрираните земеделски стопани или упълномощени от тях лица с нотариално заверено пълномощно са задължени да представят ежегодно в срок от 1 октомври до края на срока по чл. 12, ал. 2 от Наредба № 5 от 2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания (ДВ, бр. 22 от 2009 г.) актуална информация за дейността си чрез анкетна карта с анкетни формуляри. Въз основа на представената информация областна дирекция "Земеделие" заверява регистрационната карта на земеделския стопанин за срок до края на срока по изречение първо за следващата стопанска година и издава справка, генерирана от регистъра, за декларираната от него дейност. Наредба №3 определя условията и редът за регистриране на земеделските стопани съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители, поради следва да се приеме, че лицето регистрирано по този ред попада в предметния обхват на закона, посочен в чл. 1 от него. В т. 23 (нова - ДВ, бр. 18 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители е посочено, че "Земеделски стопанин" е стопанин по смисъла на чл. 4, параграф 1, буква "а" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. Този регламент намира приложение в случая, защото спорният по делото период, за който е постановено заличаване на осигурителните данни на жалбоподателката, е от м. август 2012 г. до месец май 2020 г., а регламентът е в сила до 31.12.2022 г. Следователно за процесните правоотношения не се прилага Регламент (ЕС) 2021/2115, така, както приема мнозинството на съдебния състав. Съгласно чл. 4, параграф 1, буква "а" от Регламент (ЕС) № 1307/2013 "Земеделски стопанин" е физическо или юридическо лице, или група физически или юридическа лица, независимо какъв е правният статут на тази група и на нейните членове съгласно националното право, чието стопанство се намира в териториалния обхват на Договорите, определен в член 52 от ДЕС във връзка с членове 349 и 355 от ДФЕС, и което осъществява селскостопанска дейност. В т. 25 (нова - ДВ, бр. 18 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители "Земеделска дейност" е селскостопанска дейност по смисъла на чл. 4, параграф 1, буква "в" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. Според чл. 4, параграф 1, буква "в" от Регламент (ЕС) № 1307/2013. „селскостопанска дейност“ означава: i) производството, отглеждането или култивирането на селско стопански продукти, включително прибирането на реколтата, доенето, развъждането на животни и отглеждането на животни за селскостопански цели, ii) поддържането на земеделска площ в състояние, което да я прави подходяща за паша или обработване без подготвителни действия, които са извън рамките на обичайните земеделски методи и машини, съгласно определени от държавите членки критерии въз основа на установена от Комисията рамка, или iii) извършване на минимална дейност, която се определя от държавите членки, в земеделски площи, които естествено се поддържат в състояние, подходящо за паша или обработване. Правният статут на земеделските стопани предвид цитираното препращане в националния закон, каквото е лицето в конкретния случай, се урежда от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, към който препраща националния закон. Регламент (ЕС) № 1307/2013, сега отменен, но приложим за спорния период от 2012 г. до 2020 г. е приет в изпълнение на Общата селскостопанска политика (ОСП) на Европейския съюз. Основните цели на ОСП са изразени в три основни принципа: а./ Единен пазар, премахване на бариерите за свободно движение на селскостопански продукти между държавите членки, б./ Общностни преференции, за да се създаде приоритет на продуктите на държавите членки на ЕС, в./ Финансова солидарност – цената на политиката се покрива изцяло от ЕС, а не от отделните държави членки. Регламент (ЕС) № 1307/2013 съдържа нормативната рамка за правилата за предоставяне на финансова помощ и касае схемите за директно подпомагане чрез плащане. Директните плащания са плащания, отпускани директно на земеделските стопани. Първоначално са определени на площ или селскостопански животни според нивата на производството. Сега представляват основно подпомагане на доходите, което не е обвързано с производството, а с права на плащане. Директните плащания се определят на ниво ЕС, но тяхното прилагане се управлява пряко от държавите членки. Съгласно Таблица №3 към Наредба №3 в графа „животни“ с код 4016 птиците са посочени като животни за целите на регистрацията. По делото не е било спорно, че жалбоподателката е заявила за процесния период, че отглежда домашни птици - кокошки носачки и др., различни по брой. Следователно, на основание чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, но относим за спорния период, административният орган е бил длъжен на основание чл. 35 и чл. 36 АПК да изясни фактите и обстоятелствата по случая, и да изложи съображения дали лицето е изпълнявало всички условия на изискването да бъде земеделски стопанин по смисъла на регламента, който има земеделско стопанство на територията на Република България, която е държава членка на Европейския съюз, който отглежда животни за селскостопански цели по смисъла на регламента, както и е заявил намерение да засажда тютюн на определена площ в хектари. За осъществяване на целите на Регламент (ЕС) № 1307/2013, посочени в неговия Преамбюл, не е необходимо лицето като земеделски стопанин да има регистрация като тютюнопроизводител нито като животновъд, нито липсата на такава административна регистрация е индиция, че лицето не осъществява селскостопанска дейност тъй като Регламентът, създава първични правни отношения, въз основа на които лицето се е регистрирало. В чл. 4, ал. 1, б.“в“, i) от Регламента има единствено изискване животните, които лицето е заявило, да се отглеждат за селскостопански цели, а не да се произвежда животинска продукция предназначена за продажба, така, както е записано в § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, и което изискване на националния закон в случая противоречи на правното положение, което лицето е имало на основание посочената норма от вторичното право на ЕС, и което изискване на националния закон би създало неоправдани пречки за еднообразното приложение на правото на ЕС на територията на съюза. В допълнение, в Закона за подпомагане на земеделските производители е предвидено продажба на земеделски продукти само като правна възможност на регистрираните земеделски стопани, като по силата на чл. 12, ал. 1, т. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители Държавен фонд „Земеделие“ има задължение да ги подпомага. Същото задължение на основание чл. 10а. (Нов - ДВ, бр. 96 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 12 от 2015 г.) от Закона за подпомагане на земеделските производители имат и общинските съвети, които следва да предоставят при условия и по ред, определени от тях, не по-малко от 50 на сто от търговската площ на общинските пазари, предназначени за продажба на земеделски продукти, за ползване от регистрирани земеделски стопани, организации на производители, асоциации на организации на производители и групи производители при продажба на произведена от тях земеделска продукция. Следователно, преценката дали лицето е регистриран земеделски стопанин по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, в конкретния казус следва да изхожда от материалните изисквания на чл. 4 от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета за земеделски стопанин, осъществяващ селскостопанска дейност на територията на държава членка на ЕС. Този регламент на основание чл. 288 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) е акт на ЕС с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки, вкл. и в Република България. По силата на тази норма и съобразно чл. 4 § 3 от ДФЕС държавите членки следва да бдят за доброто им изпълнение във всичките им части. От това задължение произтича и друго задължение на държавите членки, а именно да оставят неприложена всяка национална норма, която им противоречи, което задължение от своя страна произтича пряко от принципа на примат на съюзното право (CJCE,1979 Commission v. Royaume-Uni,128/78, CJCE, 1970, Bollmann, 40/69, CJCE, 1993, Peter, C-290/91). Държавите членки също така следва да се въздържат от всякакви действия, които могат да препятстват действието на акта или дори само да създадат съмнение относно неговата задължителност (CJCE, 1977, Amsterdam Buld, 50/76). В своята съдебна практика Съдът на Европейския съюз безпротиворечиво приема в темпорален аспект, че частните субекти трябва позовавайки се на директния ефект на регламента, да могат да черпят права пред националния съд, без да им бъдат противопоставени вътрешни разпоредби или практики (CJCE, 1972, Leonessio, 93/71), доколкото регламентът има директен ефект в неговата цялост и сам по себе си (CJCE 1974, Van Duyn, 41/74). Ето защо разпоредбата на чл. 4, ал.1, б. „в“, i) от Регламент (ЕС) № 1307/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за установяване на правила за директни плащания за земеделски стопани по схеми за подпомагане в рамките на общата селскостопанска политика и за отмяна на Регламент (ЕО) № 637/2008 на Съвета и Регламент (ЕО) № 73/2009 на Съвета, OB L 347, 20.12.2013, pp. 608–670 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, GA, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV) в сила до 31/12/2022, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска, когато земеделският стопанин физическо лице е регистриран по реда на Наредба № 3 от 29 януари 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (загл. изм. - ДВ, бр. 31 от 2015 г., в сила от 28.04.2015 г.) във връзка със Закона за подпомагане на земеделските производители, да бъде задължен да произвежда растителна и/или животинска продукция предназначена за продажба по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, в случаите, в които не е установено от административния орган каква селскостопанска дейност по смисъла на регламента е извършвал на територията на държава членка, заради която се е регистрирал като самоосигуряващо се лице по КСО и подзаконовите нормативни актове. Решение № 1012-26-66-1/20.03.2025 г. Директорът на ТП на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на Г. Х. А. срещу Разпореждане № ЗД-1-26-0185945/19.02.2025 г. на контролен орган при ТП на НОИ – Хасково, с което на Г. Х. А. е дадено предписание данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода 08.2012 г. до 05.2020 г. като самоосигуряващо се лице, да се заличат, по същество обективира административна мярка, която е с правопогасяващ ефект, несъвместима с чл. 2 от Договора за ЕС, който изрично посочва като ценност на съюза, зачитането на правата на човека, в случая зачитането на правото на личен и семеен живот на жалбоподателката по чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС. Този извод следва от обстоятелството, че доколкото с процесният административен акт се разпорежда заличаване на осигурителните й данни по чл. 5, ал.4 КСО, то настъпилите правни последици пряко засягат имуществената правна сфера на лицето, защото необосновано го лишават от следващите се обезщетения по КСО при настъпване на осигурения социален риск. Действително съгласно чл. 153, §4 ДФЕС, разпоредбите приети в съответствие с член 153 от ДФЕС, касаещи социалната политика, не засягат правото на държавите-членки да определят основните принципи на техните системи за социална сигурност и не могат да оказват съществено влияние върху финансовото равновесие на тези системи и не са пречка за държавите-членки, които желаят да запазят или въведат по-строги предпазни мерки, но тези мерки трябва да са съвместими с Договорите, каквато не е процесната мярка, разпореждаща заличаване на осигурителните данни на лицето, тъй като противоречи на чл. 2 ДЕС, чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС и е в нарушение на принципа на пропорционалност на правото на ЕС. Съгласно т. 68 от Решение на СЕС по дело C 466/24 (Веншова) от 23.10.2025 г. е постановено, че при упражняването на свободата си на преценка държавите членки трябва да спазват целите на съответната правна уредба на Съюза и общите принципи на правото на Съюза, като принципите на пропорционалност и правна сигурност (вж. в този смисъл решения от 27 юни 2019 г., Azienda Agricola Barausse Antonio e Gabriele, C 348/18, EU:C:2019:545, т. 57, и от 7 април 2022 г., Avio Lucos, C 116/20, EU:C:2022:273, т. 63). В т.71 от същото решение на СЕС се посочва, че що се отнася до принципа на правна сигурност, който Съдът взема предвид в областта на помощите за земеделските производители, особено във връзка с разпоредбите относно административните санкции (вж. в този смисъл решение от 18 април 2024 г., Kaszamás, C 79/23, EU:C:2024:329, т. 59 и цитираната съдебна практика), следва да се припомни, че този принцип изисква не само правната уредба на Съюза да позволява на заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на задълженията, които тя им налага, но и те да имат възможност да се запознаят по недвусмислен начин със своите права и задължения и да действат съобразно с тях (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2018 г., Teglgaard и Fløjstrupgård, C 239/17, EU:C:2018:597, т. 52 и цитираната съдебна практика). А според т. 72 що се отнася до принципа на пропорционалност, който според Съда изисква с въведените с разпоредба мерки да може да се постигне преследваната цел и те да не надхвърлят необходимото за нейното постигане, следва да се припомни, че този принцип трябва да бъде спазван както от законодателя на Съюза, така и от националните законодатели и съдилища, които прилагат правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2010 г., Pontini и др., C 375/08, EU:C:2010:365, т. 87). Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза следва да се вземат предвид не само техният текст, но и контекстът им и целите на правната уредба, от която те са част (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2024 г., Agrarmarkt Austria, C 350/23, EU:C:2024:771, т. 57 и цитираната съдебна практика). Да се отрече правото на земеделския стопанин, регистриран като такъв в изпълнение на разпоредбите на Регламент (ЕО)1307/13 и неговата цел, да бъде осигурено лице и да получава следващото се обезщетение по реда на КСО, без органът да е изследвал и да е изложил мотиви в своя акт дали дейността, която лицето извършва и заради, която се е регистрирал като земеделски стопанин е селскостопанска, ще бъде в противоречие и с конституционно установените норми и практиката на Конституционния съд на Република България. Конституционното признаване на осигурителните права създава националната правна рамка на общественото осигуряване. Съгласно Преамбюла на Конституцията, България е правова и социална държава. В това отношение Конституционният съд на Република България в редица свои решения (Решение № 9 от 14 юли 2020 г. по конституционно дело № 3/2020 г., Решение №10 от 13 септември 2012 г. по конституционно дело № 15/2011 г., Решение № 8 от 04 юли 2012 г. по конституционно дело № 16/2011 г., Решение № 13 от 15 юли 2003 г. по конституционно дело № 11/2003 г.) е имал възможност да изясни, като тълкува социалната функция на държавата в аспекта на защитата на социалните права, произтичащи от общественото осигуряване. Последното е прогласено като основно право на гражданите в чл. 51, ал. 1 от Конституцията. На следващо място, след като жалбоподателката е регистрирана като земеделски стопанин и за нея са приложими разпоредбите на Регламент (ЕО)1307/13, и тази регистрация не е била прекратена поради липса на законовите основания за това в един продължителен период от време от компетентните длъжностни лица на ТП на НОИ, то за нея са възникнали оправдани правни очаквания, че поведението й като самоосигуряващо се лице е законосъобразно (надлежно регистрирана като самоосигуряващо се лице с код вид осигурен -13, и която заплаща осигурителни вноски), поради което има право да получи следващото й се обезщетение от Държавното обществено осигуряване, при настъпване на осигурения социален риск. Действително според постоянната съдебна практика на СЕС този принцип трябва да се спазва от институциите на ЕС, но така и от държавите членки при упражняване на правомощията, предоставени им от производното право на Съюза (Решение от 29 април 2004 г. по съединени дела С-487/01 и С-7/02, Gemeente Leusden и Holin Groep, ECLI:EU:C:2004:263, т. 57; Решение от 26 април 2005 г. по дело С-376/02, „Goed Wonen“, ECLI:EU:C:2005:251, т. 32; Решение от 14 септември 2006 г. по съединени дела С-181/04 до C-183/04, Elmeka NE, ECLI:EU:C:2006:563, т. 31; Решение от 9 юли 2015 г. по дело С-183/14, Salomie и Oltean, ECLI:EU:C:2015:454, т. 30). Независимо, че в националното осигурително право, понятието легитимни правни очаквания няма легална дефиниция, в светлината на конкретните обстоятелства на спора и с оглед преценката за добросъвестност, трябваше при постановяване на съдебния акт от касационния състав, да се вземат предвид, по-специално, разумните очаквания на лицето, което е получило осигурителните плащания и основанията за това. Този извод следва от обстоятелството, че националното законодателство по прилагането на правото на ЕС също трябва да отговаря на условията за яснота, предвидимост и последователност. Когато държавата членка приеме национални мерки по приложението на правото на ЕС (при транспонирането на директиви) или има правото да приеме такива по силата на изрично оправомощаване (в хипотези на чл. 2, пар. 1 ДФЕС), тези мерки трябва да осигурят предвидимостта на правни положения или правоотношения, които попадат в обхвата на правото на ЕС, още повече, че този принцип защитава основно благо на гражданите – правото на социално осигуряване. Спазването на принципа на защита на оправданите правни очаквания е разглеждано в множество решения на Съда на Европейския съюз, като са изведени три кумулативни условия, за да се счита за спазен (Решение от 4 февруари 2009 г. по дело T-145/06, Omya срещу Комисията, ECLI:EU:T:2009:27, т. 117; Решение от 9 септември 2011 г. по дело Т-12/06, Deltafina срещу Комисията, EU:T:2011:441, т. 190; Решение от 15 юли 2015 г. по съединени дела Т-413/10 и Т-414/10, Socitrel и Companhia Previdente срещу Комисията, т. 174). Това са следните условия: а ) публичният орган трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; b) тези уверения трябва да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани; c) дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Когато посочените условия не са налице, не съществуват и правни очаквания, на които да се предостави защита. От данните по делото е видно, че на жалбоподателката не е била отказана регистрация като земеделски стопанин на основание Закона за подпомагане на земеделските производители, длъжностните лица на НОИ също не са отказали регистрация на самоосигуряващото се лице за общо заболяване и майчинство съобразно чл. 5, ал.4, т. 1 КСО, приемали са в продължение на години осигурителните вноски, които то е правило в това си качество и като задължено лице по чл. 4 от Кодекса за социално осигуряване. Обективно от това поведение на държавните органи се е породило оправдано правно очакване за правомерността на действията, които тя извършва във връзка с изпълнение на осигурителните си задължения по силата на КСО, израз на което е подаване на заявление за изплащане на парично обезщетение за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете. Според текстовете преценката на правото и размера на паричните обезщетения и помощи се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал.4, т. 1 КСО, данните от издадените болнични листове, като се използват и данните от регистъра на осигурителите и на самоосигуряващите се лица, както и данните от удостоверенията по чл. 8,9, 11, ал.1 и ал.2 НПОПДОО. При постановяване на процесното решение, административният орган е нарушил и основен принцип на българското административно право, заложен в чл. 13 АПК, на последователност и предвидимост в административния процес, който представлява развитие на общия принцип за правна сигурност и защита на легитимните правни очаквания на гражданските субекти, които участват в административни правоотношения. Налага се правен извод, че в следствие на поведението на административните органи у лицето са се формирали легитимни правни очаквания, почиващи на действащата правна уредба, че има право на парични обезщетения, в следствие на законосъобразно започнала процедура по реда на КСО и противно на доводите на административния орган, който в оспорения административен акт е приел, че осигурителните данни на лицето следва да се заличат. Тези очаквания, доколкото по делото не е установено друго, са „формирани добросъвестно, с дължимото внимание“ (Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г. на Конституционния съд на Република България) и обвързват административния орган да ги съобрази при постановяване на административен акт, от категорията на процесния. В своята конституционна практика (Решение № 8 от 21 юли 2022 г. по конституционно дело № 4 от 2022 г., обнародвано в ДВ, брой, 58 / 23.7.2022 г.) Конституционният съд на Република България застъпва становището, че по отношение на законодателя несъмнено важи задължението да приема правна уредба, която е ясна, точна и непротиворечива, за да бъде годна да регулира обществените отношения. Правовата държава „във формален смисъл“ е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено и функционират механизми и институции, които гарантират спазването на правните предписания. В тази рамка класически компонент на правовата държава е принципът на законността: всички носители на държавна власт в държавата трябва да се подчиняват на действащото право. Спазването му гарантира недопускането на произвол в държавата. Свързано със законосъобразността на държавните дейности е изискването за тяхната предвидимост, последица от което е правната сигурност. Правовата държава означава еднакво подчиняване на всички правни субекти на правото. Следователно законът трябва да е в състояние да ръководи поведението на всеки /Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11 от 1994 г., Решение № 5 от 2000 г. по к. д. № 4 от 2000 г., Решение № 5 от 2002 г. по к. д. № 5 от 2002 г., Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г., Решение № 8 от 2012 г. по к. д. № 16 от 2011 г., Решение № 13 от 2012 г. по к. д. № 6 от 2012 г., Решение № 3 от 2014 г. по к. д. № 10 от 2013 г., Решение № 12 от 2016 г. по к. д. № 13 от 2015 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1 от 2017 г., Решение № 8 от 2020 г. по к. д. № 14 от 2019 г. и др.). В противен случай възниква рискът сериозно да се затрудни правоприлагането и изпълнението на закона (Решение № 13 от 2021 г. по к. д. № 12 от 2021 г.). В допълнение към изложената теза са и мотивите на СЕС, дадени в решение от 24 април 2012 г. ( Kamberaj, C-571/10, EU:C:2012:233). В него Съдът на ЕС посочва, че плащанията при настъпване на определен социален риск са предназначени да осигурят достойно съществуване на лицата, които не разполагат с достатъчно средства. Следователно смисълът и обхватът на понятието "обезщетение за майчинство" по чл. 34, § 1 и § 2 от Хартата следва да се определи, като се вземе предвид характера на това социално плащане, което посочено по размер от националната държава, ще следва да даде социална сигурност при настъпване на осигурените социални рискове по българското право и възможност на жалбоподателката като майка, да полага грижи за своето дете (в аналогичен смисъл за характера на социалните плащания виж и т. 90 от решение по дело C-571/10 на Съда на Европейския съюз). Поради допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на административния акт и нарушение на материалния закон, директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Хасково, е постановил незаконосъобразен административен акт, който следваше да бъде отменен. По изложеното подписвам съдебното решение с особено мнение. Съдия: Юлия Тодорова